- Кажи му да дойде да ти помогне да ме преместите!
Малки кучешки зъбки се показваха между детските устенца. Хлапето притисна ножа към корема ми, над чантичката. Върхът се плъзна под коженото яке и опря блузата отдолу. Беше един от онези застинали мигове, когато секундите се точат като в кошмар от катран. Разполагах с цялото време на света да реша дали да предам Лари, или да умра. Никога не предавай някого на чудовищата, това е мое правило. Отворих уста и изпищях:
- Бягай!
Вампирът не ме набучи. Просто застина. Искаше ме жива; ето защо използваше ножа, а не зъбите си. Изправих се и хлапето просто остана
да се взира в мен. Нямаше си резервен план. Направо страхотно.
Колата стоеше с отворени врати, през които се лееше светлина в мрака. Фаровете чертаеха широка театрална черта. Лари просто си стоеше нерешително на място. Извиках:
- Марш в колата!
Той тръгна към отворената врата. Една жена се изправи на светлината на фаровете. Беше облечена в дълго бяло палто, отворено над кремаво-бежов, много елегантен костюм с панталон. Тя отвори уста и изръмжа срещу светлината, оголвайки зъби. Вече тичах и крещях: - Зад теб!
Лари се взираше в мен; погледът му обаче минаваше встрани. Ококори се. Чувах тропота на малки крачета зад гърба си. Ужас се разля по лицето на колегата ми. Дали това беше първият видян някога от него вампир?
Извадих пистолета си, но все още тичах. Не можеш да улучиш и лайно, ако тичаш. Имах вампир пред мен и зад мен. Хвърляй чоп.
Женската вампирка скочи на покрива на колата и се хвърли в дълъг, красив скок, който я отнесе върху Лари и го търкулна по пътя.
Не можех да я застрелям, без да рискувам живота на колегата си. Обърнах се в последната секунда и опрях пистолета от упор в лицето на детето-вампир.
Очите му се ококориха, когато натиснах спусъка. Нещо ме удари изотзад. Куршумът отлетя встрани, а аз тупнах на пътя, право по корем и с нещо по-тежко от кутия за хляб, залепнало за гърба ми.
Въздухът ми излетя. Но се обърнах, опитвайки се да насоча пистолета в тварта на гърба си. Не сторех ли нещо сега, вероятно никога повече нямаше да се налага да се тревожа за дишането си.
Момчето ме връхлетя, замахвайки с ножа. Пистолетът се въртеше, но твърде бавно. Ножът се заби в ръкава на якето ми. Усетих как острието се впива в асфалта отдолу. Ръката ми бе прикована. Натиснах спусъка и куршумът отлетя безследно в мрака.
Извъртях врат да видя кой или по-скоро какво ме е яхнало. Какво? На червената светлина на задните стопове на колата лицето му изглеждаше плоско, имаше високи скули с тесни очи - почти цепки и дълга, права коса. Една идея по-типичен и вече щеше да е гравиран от камък, обкръжен от змии и ацтекски богове.
Мъжът се пресегна и стисна дясната ми ръка, онази - прикованата, в която още държах пистолета. Стисна костите на китката ми в метала. Гласът му бе дълбок и мек.
- Хвърли пистолета или ще ти счупя ръката! - и продължи да стиска, докато не изпъшках. Лари пищеше високо и жалостиво. Писъците са запазени за момента, когато нямаш какво по-добро да правиш. Аз потърках левия си ръкав в пътя, оголвайки часовника и гривната-амулет. Трите малки кръстчета заблестяха на лунната светлина. Вампирът изсъска, но не пусна ръката ми с пистолета. Прокарах гривната по ръката му. Разнесе се остра миризма на горяща плът; тогава той използва сво-бодната си ръка да вдигне левия ми ръкав. Стискайки само ръкава, вампирът придържаше назад лявата ми китка, така че да не мога да го докосна с кръстовете.
Ако беше новоумрял, самият вид на кръстове щеше да го прогони с викове; но той не беше просто починал отдавна, беше древен. Трябваше му нещо повече от осветен кръст, за да избяга. Лари изпищя отново.
Аз също изпищях, защото нищо повече не можех да сторя, освен да стискам пистолета и да го карам да ми мачка ръката. Не беше продук-тивно. Те не ме искаха мъртва, но наранена, наранена беше добре за тях. Щеше да ми смачка ръката на кървава каша. Отказах се от пистолета с писъци и задърпах ножа, който придържаше ръката ми прикована, опитвайки се да измъкна и левия ръкав от хватката, та да забия кръстовете в плътта на вампира.
Над главите ни проехтя изстрел. Всички застинахме и се втренчихме към гробището. Джереми Рубенс и компания си бяха намерили оръжието и стреляха по нас. Дали смятаха, че сме в един кюп с чудовищата? Дали им пукаше по кого стрелят?
Някаква жена изпищя:
- Алехандро, помогни ми! - писъкът се разнесе изотзад. Вампирът на гърба ми внезапно изчезна. Не знаех защо и не ми пукаше. Останах насаме с детето-чудовище, надвесено над мен и втренчило в лицето ми огромните си тъмни очи.
- Не те ли боли? - попита то.
Беше толкова неочакван въпрос, че дори му отговорих:
-Не.
Той изглеждаше разочарован. Приклекна до мен, положил длани на малките си бедра.
- Имах намерение да те клъцна, за да ближа от кръвта ти. - Все още говореше с гласа на малко дете, но познанието в очите му се лееше по кожата ми като горещ повей. Беше по-възрастен от Жан-Клод, много по-възрастен.
