По ръката на Алехандро, все още стиснал гърлото на Лари, се стичаше кръв. Вампирът бе пъхнал пистолета ми в колана на панталоните си. Държеше го така, сякаш знаеше как да го употребява. Жалко. Някои вампири са технофоби. Понякога това ти дава предимство.
Кръвта на Лари течеше по ръката на вампира. Лепкава и топла. Вампирът не реагира на кръвта. Железен самоконтрол. Взирах се в почти черните му очи и усещах придърпването на вековете като чудовищни крила, разгръщащи се в погледа му. Светът заплува. Вътрешността на главата ми потъваше и се надуваше. Посегнах напред да се хвана за нещо, само да не падна. Нечия ръка стисна моята. Кожата бе студена и гладка. Отскочих назад и се блъснах в колата.
- Не ме пипай! Не смей да ме докосваш!
Вампирът стоеше несигурно, стиснал в окървавената си ръка гърлото на Лари, другата държеше протегната към мен. Беше много човешки жест. Очите на колегата ми започваха да изпъкват в орбитите.
- Душиш го! - напомних му.
- Извинявай! - каза вампирът и пусна рижото хлапе.
Лари падна на колене, задавен за въздух. Първото му вдишване представляваше съскащ писък.
Щеше ми се да го питам добре ли е, но не казах нищо. Работата ми беше да ни измъкна оттук живи, ако е възможно. Освен това имах представа как се чувства Лари. Болеше го. Нямаше нужда да задавам глупави въпроси.
Е, може би един глупав въпрос.
- Какво искаш? - попитах.
Алехандро ме погледна и аз се преборих с желанието да се взра в лицето му, докато разговаряме. Трудно беше. В крайна сметка се загледах в дупката от куршума ми отстрани на гърдите му. Беше съвсем малка дупка, дори вече не кървеше. Толкова бързо ли се лекуваше? Мамка му. Взирах се в раната с все сили. За да се преборя с нуждата от контакт очи в очи. Трудно е да си корав, когато си втренчен в нечий гръден кош.
Но аз бях практикувала това години наред, преди Жан-Клод да реши да сподели с мен своя „дар“. Практиката води до. е, вие си знаете.
Вампирът не ми беше отговорил, така че попитах отново, със стабилен и равен глас. Не звучах като човек, когото го е страх. Точка за мен.
- Какво искаш?
Усетих, че ме гледа, почти сякаш бе прокарал пръст по тялото ми. Потръпнах - не успях да се овладея. Лари запълзя към мен с увиснала глава, кръвта му капеше при всяко движение.
Коленичих до него. И преди да успея да се спра, глупавият въпрос цъфна на езика ми.
- Добре ли си?
Той вдигна поглед към мен през маската от кръв. Накрая каза:
- Нищо, което няма да се оправи с няколко шева.
Опитваше се да се пошегува. Искаше ми се да го прегърна и да му обещая, че най-лошото е минало. Никога не давам обещания, които не мога да спазя.
Вампирът не точно помръдна, но нещо върна вниманието ми върху него. Стоеше нагазил до колене в есенния буренак. Очите ми бяха на едно ниво с токата на колана му, което го докарваше горе-долу на моя ръст. Нисък за човек. Нисък поне за бял англосаксонец от двадесети век. Токата на колана блестеше в златно и бе гравирана с масивна, набита човешка фигура. Тя, също като лицето на вампира, бе като извадена от ацтекски календар.
Нуждата да погледна нагоре и да пресрещна погледа му пропълзя по кожата ми. Брадичката ми на практика се помръдна сантиметър-два, преди да осъзная какво правя. Мамка му. Вампирът се бъзикаше с ума ми и аз не го бях усетила. Дори сега, като знаех, че ми причинява нещо, не можех да го усетя. Бях сляпа и глуха като всеки случайно срещнат турист.
Е, може би не чак случайно срещнат. Все още не ме бяха изяли, което вероятно значеше, че искат нещо повече от кръв. Иначе вече да съм мъртвец, също и Лари. Разбира се, все още носех осветени кръстове. Какво ли би могла да стори тази твар, щом веднъж ги сваля? Не исках и да научавам.
Бяхме живи. Това означаваше, че вампирите искат нещо, което не можем да им дадем мъртви. Но какво?
- Е, какво, по дяволите, искаш?
Ръката на Алехандро се появи пред мен. Протягаше ми я, за да ми помогне да се изправя. Станах без чужда помощ, излизайки малко пред Лари.
- Кажи ми кой е господарят ти, момиче, и няма да те нараня.
- А кой тогава ще ме нарани? - попитах.
- Умно, но ти се кълна, че ще си тръгнеш оттук здрава и читава, ако ми кажеш името.
-Първо, аз нямам господар. Не съм сигурна дори дали имам равен. - преборих се с желанието да го погледна в лицето, да видя дали е схванал шегичката. Жан-Клод щеше да я разбере.
- Стоиш пред мен и се шегуваш? - Вампирът ми прозвуча изненадан, почти ядосан. Хубаво, по мое мнение.
- Нямам си господар - повторих. Вампирите повелители могат да надушват лъжата и истината.
- Ако наистина вярваш в това, значи се самозаблуждаваш. Носиш два господарски белега. Дай ми името и аз ще го унищожа заради теб. Ще бъдеш освободена от този. проблем.
