- Добре. Ще се обадя на този Тормунд и ще запиша сеансите. Ще ти се обадя, ако научим нещо.
- Викни ме по пейджъра.
- Ясно. - Той затвори.
Не си дадох труд да си взимам довиждане. Долф не го прави никога.
Връчих слушалката обратно на Бърт. Той я хлопна върху телефона, все още, без да сваля от мен приятния си, заплашителен поглед.
- Трябва ли да излизаш с ченгетата тази нощ?
-Не.
- Как заслужихме тази чест?
- Стига със сарказма, Бърт - обърнах се към Лари. - Готов ли си да тръгваме, хлапе?
- На колко си години? - попита той.
Бърт се ухили.
- Какво значение има? - попитах.
- Просто ми отговори на въпроса, става ли?
Свих рамене.
- Двадесет и четири.
- Само четири години си по-голяма от мен. Не ме наричай хлапе.
Усмихнах се.
- Става, но е по-добре да тръгваме. Имаме мъртъвци за вдигане и пари за печелене! - погледнах към Бърт.
Той се бе облегнал в стола си със скръстени на корема дебели пръсти. Хилеше се.
Искаше ми се да изтрия тази усмивка от лицето му с юмрук. Устоях на желанието. Кой казва, че нямам самоконтрол?
Оставаше един час до изгрев. Времето, когато всички койчовци от Койвил хъркат безгрижно по леглата. Опа, неправилната книга. Когато се случва да стоя будна до зори, започвам малко да бъркам нещата. А аз бях на крак цяла нощ и учех Лари как да бъде добър, законопослушен съживител. Не бях сигурна, че последното ще се хареса на Бърт, но бях убедена, че на мен ми харесва.
Гробището беше малко. Семеен парцел с претенции. Тесен двулен-тов път заобикаляше хълм и внезапно ей го на, ивица чакъл досами пътя. Имаш секунди да решиш да завиеш и пристигаш. Надгробните камъни се катереха по хълма. Склонът беше толкова стръмен, че сякаш ковчезите се хързулкаха надолу.
Стояхме в мрака, а над главите ни вятърът шушнеше в листата на дърветата. Те растяха нагъсто и от двете страни на пътя. Малкият парцел представляваше само тясно пространство до пътя, но беше добре поддържан. Все още имаше живи членове на семейството да се погрижат за него. Дори и не исках да си представям как се справят гробарите на склона. Сигурно използваха система от макари и въжета, за да не се претъркулват и да не добавят някой и друг труп към картинката.
Последните ни клиенти за нощта току-що бяха потеглили назад към цивилизацията. Бях вдигнала пет зомбита, а Лари - едно. Аха, и две можеше да оправи, но просто ни свърши мракът. Вдигането на зомби не отнема толкова много време, поне за мен, но трябва да включим и преходите. За четири години само веднъж ми се бе случило да имам две зомбита в едно гробище в една и съща нощ. През повечето време човек кара като маниак, за да си изпълни часовете.
Бедната ми колица бе извлачена до сервиза, но застрахователите още не я бяха навестили. Щеше да им отнеме дни или седмици да ми кажат, че е свършена. Нямах и време да наема кола за през нощта, така че Лари караше. Той щеше да върви с мен дори и да имах кола. Аз бях тази, която се цупеше по повод липсата на достатъчно съживители във фирмата, така че аз трябваше да си го обуча. Съвсем честна сделка според мен.
Вятърът виеше в дърветата. Сухи листа прехвърчаха над пътя. Нощта бе изпълнена с тихи, забързани звуци. Бързат, бързат, към. накъде? Към нощта на Вси светии. Човек можеше да вкуси Хелоуин във
въздуха.
- Обичам такива нощи - сподели Лари.
Погледнах го. И двамата стояхме с ръце в джобовете и се взирахме в мрака. Радвахме се на вечерта. И двамата бяхме покрити с изсъхнала пилешка кръв. Просто обикновена, нормална нощ.
Пейджърът ми изписука. Високочестотният звук прозвуча много зле в тихата, ветровита нощ. Натиснах копчето. Звукът, слава Богу, спря. Малката лампичка ми освети телефонен номер. Не го разпознах. Надявах се да не е Долф, защото непознат номер по това време на нощта или рано сутринта означаваше поредното убийство. Още един труп.
- Хайде, трябва да се доберем до телефон!
- Кой те вика?
- Не съм сигурна - тръгнах надолу по хълма.
Лари ме последва с въпроса:
- Кой смяташ, че е?
- Вероятно полицията.
- Убийствата, по които работиш?
Погледнах през рамо и си ударих коляното в един надгробен камък. Постоях няколко секунди, затаила дъх, докато болката се разнасяше из тялото ми.
- Мамка му! - казах тихо и прочувствено.
- Добре ли си? - побутна ме по рамото Лари.
Отдръпнах се от ръката му и той я отпусна. Не си падам много-много по безсмисленото докосване.
- Добре съм!
Истината беше, че още ме болеше, но какво от това? Трябваше да се добера до телефон и болката щеше да се пооправи, щом походех с този крак. Честно.
Тръгнах напред, като внимавах да не се натъкна на още нещо.
- Какво знаеш за убийствата?
- Само това, че помагаш на полицията при свръхестествени престъпления и че това те отклонява от съживителската ти работа.
- Бърт ти го е казал.
- Да, господин Вон. Стигнахме до колата.
-Виж, Лари, ако ще работиш за „Съживители“ ООД, забрави за всичките тези господин и госпожа. Ние не сме ти професорите. Ние сме колеги.
Той се усмихна - бял проблясък в мрака.
- Добре, госпож. Анита.
- Така е по-добре. А сега да си намерим телефон!
