Първата вампирска жертва. Бях забравила, само за миг, че освен всичко друго върви и разследване на убийства. Малко се засрамих от това.
- Разкажи ми, Рони!
- Миналата година поработих за една местна юридическа кантора. Един от адвокатите специализираше оформяне на завещания.
- Знам, че Рупърт е имал завещание. Точно така успях да го намушкам без заповед за екзекуция.
- Но знаеше ли, че Реба Бейкър има завещание при същия адвокат?
- Коя е Реба Бейкър?
- Това вероятно е жената-жертва.
Стомахът ме сви. Улика - истинска жива улика!
- Какво те кара да мислиш така?
- Реба Бейкър е млада, руса и пропусна една среща. Не вдига телефона. Обадих се на работното й място, не се е появявала от два дни.
- Точно времето, откогато е мъртва - кимнах.
- Именно.
- Обади се на сержант Рудолф Стор. Кажи му това, което ми каза и на мен. Използвай името ми, за да се свържеш с него.
- Не искаш ли да го проверим сами?
- Не, в никакъв случай. Това е работа на полицията. Те са добри в това. Нека си заслужат заплатите.
- Мамка му, не си забавна.
- Рони, обади се на Долф. Предай всичко на полицията. Срещнах се с вампирите, които убиват тези хора. Не искаме да им ставаме мишени.
- Какво си направила?
Въздъхнах. Бях забравила, че Рони не знае. Разказах й най-късата версия, която би имала някакъв смисъл.
-Ще ти разкажа всичко по-подробно в събота сутрин, когато тренираме.
- Ще се оправиш ли?
- Поне засега се справям.
- Пази си гърба, става ли?
- Винаги. ти също.
- Явно никога не ме преследва толкова народ, колкото теб.
- За което бъди благодарна! - казах.
- О, благодарна съм! - Тя затвори.
Имахме нещо общо. Може би мотив, като изключим атаката върху мен. Аз не се вписвах в никакъв мотив. Те ме бяха подгонили, за да докопат Жан-Клод. Всички искаха мястото на Жан-Клод. Проблемът беше, че не можеш да абдикираш от трона - можеш само да умреш. Харесваше ми казаното от Оливър, съгласна бях с него, но можех ли да пожертвам Жан-Клод на олтара на здравия разум? По дяволите.
Просто не знаех.
Кабинетът на Бърт беше малък и боядисан в светлосиньо. Той смяташе, че това действа успокоително на клиентите. Аз мислех, че е студен, но пък подхождаше на шефа ми. Той беше метър и осемдесет висок, с широки рамене и телосложение на бивш ръгбист от колежа. Коремът му почваше да поизпъква от многото храна и недостатъчните упражнения, но седемстотиндоларовите му костюми го скриваха. За тези пари костюмът би трябвало да скрие и Тадж Махал.
Той бе загорял, със сиви очи и къса коса, почти бяла. Не от възрастта, това си беше естественият й цвят.
Седях от другата страна на бюрото му по работни дрехи. Червена пола, подходящо сако и блуза, която бе толкова близо до яркочервеното, че се наложи да си сложа малко грим, за да не изглежда лицето ми съвсем призрачно. Сакото бе шито така, че да не личи под него презрамен-ният ми кобур.
Лари седеше на стола до мен в син костюм, бяла риза и синя раира-на вратовръзка. Кожата на челото около шевовете му беше разцъфнала в многоцветна синина. Късата му рижава коса не можеше да я скрие.
Изглеждаше така, сякаш някой го е ударил по главата с бейзболна бухалка.
- Можеше да го убият, Бърт - казах.
- Изобщо не е бил в опасност, докато не си цъфнала там. Вампирите са следели теб, не него.
Прав беше, но аз не се предадох.
- Опита се да вдигне трето зомби.
Малките очички на Бърт светнаха.
- Можеш да се справиш с три за една нощ?
Лари имаше достойнството да се престори на притеснен.
- Почти.
Шефът ми се намръщи.
- Какво значи „почти“?
- Значи, че го вдигна, но изгуби контрол над него. Ако не бях там да оправя нещата, щяхме да имаме едно разбесняло се зомби.
Бърт се наведе напред, скръстил ръце на бюрото си и с много сериозен поглед в малките си очички.
- Вярно ли е, Лари?
- Боя се, че да, господин Вон.
- Можело е да стане много лошо, Лари. Разбираш ли?
- Лошо ли? - намесих се. - Можеше да стане истинска катастрофа! Зомбито можеше да изяде някой от клиентите ни!
- Е, Анита, няма нужда да плашиш момчето!
Изправих се:
- О, има!
Бърт ми се намръщи.
- Ако не беше закъсняла, той нямаше да се опита да вдигне последното зомби.
- Не, Бърт. Няма да ме изкараш виновна. Ти си го пратил сам през първата му нощ. Сам, Бърт!
- И той се е справил добре - каза Бърт.
Преборих се с желанието да се разкрещя, защото нямаше да помогне.
- Бърт, той е колежанин на двадесет години. Това за него е проклета практическа задача! Ако го убият заради теб, ще изглежда доста зле.
- Може ли да кажа нещо? - попита Лари.
Отвърнах:
-Не.
Бърт отговори:
- Разбира се.
- Голямо момче съм. Мога да се грижа за себе си.
Щеше ми се да поспоря, но се взрях в сините му очи и не можах да го кажа на глас. Той беше на двадесет. Помнех какво е. На двадесет знаех всичко. Трябваше ми цяла година да разбера, че всъщност не знам нищо. Все още се надявах да науча едно-друго, преди да стана на трийсет, но вече не горях от надежда.
- На колко беше ти, когато започна да работиш за мен? - поинтересува се Бърт.
- Какво?
- На колко беше?
- На двадесет и една, тъкмо бях завършила колежа.
- А ти кога ставаш на двадесет и една, Лари? - попита Бърт.
- През март.
