- Да не се подиграваме един на друг. Изглеждаш така, сякаш си се провалила на изпита за гърл скаут!
Понечих да му отговоря, но млъкнах. Той беше прав, а аз - твърде уморена да споря с него.
Седях на ръба на ваната си по нищо, освен голяма плажна хавлия. Бях се изкъпала, поляла с шампоан и бях измила калта и кръвта в канала. Като изключим онази кръв, която още сълзеше от дълбокия разрез на гърба ми. Едуард придържаше прилепена към него по-малка хавлия, с която прилагаше натиск.
- Когато кървенето спре, ще те превържа - каза той.
- Благодаря.
- Май постоянно ти помагам да се закърпваш!
Погледнах през рамо към него и простенах.
- Върнах ти услугата.
Той се усмихна.
- Така си е!
Разрезите на ръцете ми вече бяха превързани. Изглеждах като по-тъмна версия на ръцете на мумията.
Убиецът пипна леко следите от ухапване на прасеца ми.
- Това ме притеснява.
- Мен също.
- Няма обезцветяване. - Едуард ме погледна. Няма и болка?
- Никаква. Не беше пълна ламия, може би не е толкова отровен. Освен това да смяташ, че някъде в Сейнт Луис можем да намерим ла-мийска противоотрова? Те се смятат за изчезнали от двеста години.
Едуард опипа раната.
- Не усещам и подуване.
- Мина повече от час, Едуард! Ако отровата щеше да действа, досега да се е случило.
- Аха. - той се втренчи в ухапването. - Просто му хвърляй по едно око!
- Не знаех, че ти пука! - казах.
Лицето му бе безизразно и празно.
- Светът без теб в него ще е далеч по-малко интересен! - каза го с равен, лишен от емоции глас. Все едно изобщо не присъстваше. Но все пак бе комплимент. От устата на Едуард можеше да се смята дори за голям комплимент.
- Леле майко, Едуард, сдържай си вълнението!
Той се поусмихна, но очите му си бяха сини и отсъстващи като
зимно небе. Бяхме нещо като приятели - дори добри приятели, но никога не съм го разбирала. Твърде голяма част от Едуард не може да бъде нито усетена, нито видяна.
Навремето вярвах, че ако се стигне дотам, той ще ме убие, ако е необходимо. Сега не бях съвсем сигурна. Как можеш да си приятел с някого, за когото подозираш, че може да те убие? Поредната загадка на живота.
- Кървенето спря - каза убиецът. Намаза раната с антисептик и започна да навива отгоре бинт. Звънецът иззвъня.
- Колко е часът? - попитах.
- Три.
- Мамка му.
- Какво има?
- Едно гадже идва.
- Ти? Имаш гадже?
Намръщих му се.
- Не е толкова голяма работа!
Едуард се хилеше като пословичната котка. Изправи се.
- Е, ремонтирана си. Ще го поканя да влезе.
- Едуард, бъди мил с него!
- Аз - мил?
- Добре де, просто не го застрелвай!
- Мисля, че с това ще се справя. - Едуард излезе от банята, за да отвори на Ричард.
Какво ли щеше да си помисли Ричард, ако на вратата го посрещнеше друг мъж? Едуард определено нямаше да помогне в случая. Нищо чудно да му предложи да седне, без да обясни кой е. Не бях сигурна дори дали аз самата мога да обясня.
- Това е приятелят ми, убиецът.
Не. Колега убиец на вампири, може би?
Вратата на спалнята беше затворена, така че можех да се облека в уединение. Опитах се да си сложа сутиен и открих, че гърбът ме боли ужасно. Без сутиен. Това ограничаваше избора ми на дрехи, освен, ако не исках да покажа на Ричард повече радост за очите, отколкото планирах. Исках, също и да хвърлям по едно око на раната от ухапването. Така че и панталоните отпадаха.
През повечето време спя в широки тениски, и навличането на чифт джинси отговаря на идеята ми за обличане. Но имах и истински пеньоар. Беше удобен, чисто черен, копринен на допир и абсолютно
непрозрачен.
В комплект с него вървеше черна копринена нощничка, но реших, че тя би изглеждала твърде дружески за намеренията ми, а освен това не беше удобна. Ефирното бельо е рядко явление.
Извадих халата от дъното на гардероба си и го навлякох. Беше гладък и се плъзгаше приятно по кожата ми. Прихлупих краищата отпред, така че поръбеният край да се намира високо на гърдите ми и завързах черния колан. Не исках да показвам прелести.
Послушах за миг на вратата и не чух нищо. Нито разговор, нито движение, нищо. Отворих и излязох.
Ричард седеше на дивана, преметнал през облегалката цял наръч костюми. Едуард правеше кафе в кухнята, с вид на собственик на заведението.
Ричард се обърна при влизането ми. Ококори се съвсем леко. Косата ми все още бе мокра след душа, а плюс това и копринен халат - какво ли си бе помислил?
- Хубаво пеньоарче! - обади се Едуард.
- Подарък ми е от едно твърде оптимистично гадже!
- Харесва ми - заяви Ричард.
- Без хитроумни забележки, иначе изчезвай!
Той стрелна с поглед Едуард.
- Да не прекъснах нещо?
-Той ми е колега, нищо повече. - Намръщих се на убиеца, предизвиквайки го да каже нещо.
Той се усмихна и наля кафе за трима ни.
- Да седнем на масата - предложих. - Не пия кафе на белия диван!
Едуард постави чашите на малката масичка. Облегна се на шкафчетата и остави двата стола на нас.
