Зад бяла завеса се отвори една врата. Мернах за миг каменни стени зад завесите. Той не носеше нищо, освен копринено долнище на мъжка пижама. Тръгна към мен бос. Голите му гърди изглеждаха точно като в съня ми, като изключим кръстообразния белег - там той липсваше. Нарушаваше съвършенството му на мраморна статуя, но за сметка на това го правеше някак по-реален.
- Адът - отсякох. - Определено: Адът.
- Какво, ma petite?
- Чудех се къде ли се намирам. Щом ти си тук, следва да сме в Ада.
Той се усмихна. Изглеждаше твърде самодоволен, като добре нахранена змия.
- Как попаднах тук?
- Ричард те донесе.
- Значи наистина съм била отровена. Това не е ли част от съня?
Вампирът седна на отсрещния край на леглото, толкова далеч от
мен, колкото бе възможно при положение, че е седнал. Нямаше къде другаде да се настани.
- Боя се, че отровата си е била съвсем истинска.
- Не че се оплаквам, но защо не съм мъртва?
Той притисна колене към гърдите си - странно уязвим жест.
- Аз те спасих.
- Я ми обясни?
- Знаеш.
Поклатих глава.
- Кажи го.
- Третият белег.
- Нямам следи от ухапване!
- Да, но китката ти е порязана и превързана.
- Копеле!
- Спасих ти живота.
- Пил си кръвта ми, докато съм била в безсъзнание!
Той кимна лекичко.
- Кучи син такъв!
Вратата се отвори отново, този път влезе Ричард.
- Копеле такова, как можа да ме предадеш на него?
- Тя май не ни е особено благодарна, Ричард!
- Ти каза, че предпочиташ да умреш, отколкото да станеш ликантроп!
- Предпочитам да умра, но да не съм и вампир!
- Той не те е ухапал. Няма да вампирясаш.
- Да, ще му бъда робиня за цяла вечност. Страхотен избор.
- Това е само третият белег, Анита! Все още не си негова слугиня!
- Не в това е въпросът! - втренчих се в Ричард. Не разбираш ли? По-добре да ме беше оставил да умра, отколкото да ми причиниш това!
- Надали е съдба, по-лоша от смъртта - обади се Жан-Клод.
- Ти кървеше от носа и очите. Кървеше до смърт в обятията ми. -Ричард пристъпи крачка-две към леглото и се спря. - Не можех да те оставя просто да умреш! - Протегна напред ръце в безпомощен жест.
Изправих се в копринената нощничка и се втренчих и в двамата.
- Може би Ричард не е знаел друг начин, но ти знаеш какво мисля по въпроса, Жан-Клод! Нямаш никакви извинения!
- Може би и аз не съм могъл да стоя безучастен, докато умираш? Помислила ли си за това?
Поклатих глава.
- Какво означава третият белег? Каква допълнителна власт върху мен ти дава?
- Вече мога да шепна в ума ти и извън сънищата. А ти също печелиш сили, ma petite! Вече си много трудна за убиване. Отровата изобщо няма да върши работа.
Продължавах да клатя глава.
- Не искам и да чувам. Няма да ти го простя, Жан-Клод!
-Не съм си и мислил, че ще ми го простиш. Той ми се стори
тъжен.
- Трябват ми дрехи и някой да ме откара вкъщи. На работа съм тази нощ!
- Анита, ти почти загина два пъти днес. Как можеш да.
- Я стига, Ричард! Трябва да отида на работа тази нощ. Трябва ми нещо, което е мое, но не негово. Ти, натрапващо се копеле!
- Намери й някакви дрехи и я закарай до тях, Ричард. Тя има нужда от време, за да се нагоди към тази нова промяна.
Зяпнах Жан-Клод, все още сгушен на ръба на леглото. Той изглеждаше величествено - и ако имах пистолет, бих го застреляла на място. Страхът тежеше в корема ми като твърда, студена буца. Наистина имаше намерение да ме направи свой слуга, все едно дали го искам или не. Можех да пищя и да възразявам, но той щеше да го пренебрегне.
- Приближиш ли ме отново, Жан-Клод, независимо по каква причина, ще те убия!
- Вече ни свързват три белега. Заедно с мен ще пострадаш и ти.
Засмях се и смехът ми бе горчив.
- Наистина ли смяташ, че ми пука?
Той ме погледна със спокойно, неразгадаемо изражение, прелестен.
- Не - след което обърна гръб и на двама ни и каза: - Отведи я у дома, Ричард! Макар че не ти завиждам за пътуването дотам! - И погледна през рамо с усмивка. - Тя е доста изразителна, когато се ядосва!
Исках да се изплюя в него, но това нямаше да е достатъчно. Не можех да го убия - поне не тук и сега така че стиснах зъби. Благородство по принуда. Последвах Ричард през вратата и не погледнах назад, не исках да виждам съвършения му профил в огледалото на тоалетката.
Предполага се, че вампирите нямат отражения или души. Той имаше едното. Дали имаше и другото? Имаше ли значение? Не, прецених, изобщо нямаше значение. Щях да предам Жан-Клод на Оливър. Щях да предам града на господин Оливър и да пратя Господаря на града на заколение. Още един белег и щях да съм негова завинаги. Невъзможно! Първо щях да го видя мъртъв, дори и ако това означаваше да умра заедно с него. Никой не може да ми пробутва нещо насила - дори и вечност.
В крайна сметка облякох една от онези рокли с талия, която се намира горе-долу до устните ти. Фактът, че роклята бе около три размера по-голяма от моя не помагаше в случая. Обувките ми ставаха, макар че бяха на високи токове. По-добре от ходенето боса все пак. Ричард включи отоплението в колата, защото отказах да взема палтото му.
Карахме се - а дори още не бяхме ходили на среща. Това бе рекорд, дори и за мен.
