Ричард остави палтото си на дивана и седна срещу мен. Носеше синкавозелен пуловер с по-тъмни сини елементи, вплетени отпред. Цветът подчертаваше плътнокафявите му очи. Скулите му изглеждаха по-високи. Малка лепенка украсяваше дясната му буза. Косата му хвърляше нежни кестеняви отблясъци. Подходящият цвят наистина прави чудеса с човека!
Не ми убягна фактът, че изглеждах разкошно в черно. Съдейки по изражението на Ричард, той също го бе забелязал, но непрестанно стрелкаше с поглед другия ми гост.
- Ние с Едуард бяхме на лов за вампирите, които извършват убийствата.
Тъй нареченото ми „гадже“ се ококори.
- Откри ли нещо?
Погледнах към Едуард.
Той сви рамене. Предоставяше ми целия разказ.
Ричард се мотаеше с Жан-Клод. Дали бе от стадото му? Не мисля, но пък. Предпазливостта винаги е за предпочитане. Ако грешах, щях да се извинявам по-късно. Ако бях права, щях да остана разочарована от Ричард, но да съм доволна, че не съм се издала.
- Да речем просто, че днес загубихме.
- Жива си - подчерта Едуард. Прав беше.
- Да не би едва да не си загинала днес? - каза ядосано Ричард.
Какво можех да отговоря?
- Тежък ден беше.
Той погледна към Едуард и пак се обърна към мен.
- Колко зле беше?
Размахах превързаната си ръка срещу него.
- Драскотини и порязвания, нищо повече.
Наемният убиец скри усмивката си зад ръба на чашата с кафе.
- Кажи ми истината, Анита! - настоя Ричард.
- Не ти дължа обяснения! - отвърнах малко недоволно.
Брюнетът се взираше в дланите си, после вдигна поглед към мен. В
очите му забелязах искрица, от която ми се сви гърлото.
- Права си. Не ми дължиш нищо.
Усетих се как обяснението се изплъзва между устните ми.
- Може да се каже, че ходих из пещера без теб.
- Какво имаш предвид?
- В крайна сметка ми се наложи да мина през пълен с вода тунел, за да избягам от лошите типове.
- Колко пълен с вода?
-Чак до горе.
- Можеше да се удавиш! - Той ме докосна по ръката с връхчетата на пръстите си.
Отпих от кафето и преместих ръката си далеч от неговата, но усещах приятно затопляне там, където ме бе пипнал.
- Да, но не се удавих.
- Не е в това въпросът - възрази той.
- О - казах, - напротив. - Ако се каниш да излизаш с мен, по-добре свиквай с работата ми.
Той кимна.
- Права си, права си. - промърмори го тихичко.
Просто ме хвана неподготвен. За малко да умреш днес, а ето те, седиш си тук и пием кафе, сякаш нищо не се е случило!
- За мен е така, Ричард! Ако не можеш да се справиш с това, по-добре дори не опитвай! - забелязах изражението на Едуард. - Ти пък на какво се хилиш?
- На любезния ти подход към мъжете!
- Ако няма да помагаш, махай се!
Той остави чашата си на плота.
- Оставям ви насаме, влюбени птичета!
- Едуард! - намекнах.
- Тръгвам!
Изпратих го до вратата.
- Благодаря отново, че беше там, макар че си ме следил.
Той извади проста бяла визитка с изписан на нея черен телефонен номер. Това беше всичко - без име, без лого, но и какво би било подходящо - кървав кинжал или може би димящ пистолет?
- Ако ти потрябвам, звънни на този номер.
Едуард никога не ми беше оставял телефон досега. Беше като призрак - появяваше се там, където трябва да бъде и изчезваше, когато реши. Телефонът може да бъде проследен. Той ми оказваше голямо доверие с връчването на този номер. Може би в крайна сметка не би ме убил.
- Благодаря ти, Едуард!
- И един съвет. Хората в нашия бизнес не се справят добре с ролята на нечии половинки.
- Знам го.
- С какво си изкарва той хляба?
- Гимназиален учител е.
Едуард само поклати глава.
- Късмет! - и с тези думи на раздяла излезе.
Пъхнах визитката в джоба на халата и се върнах при Ричард. Той беше гимназиален учител, но освен това се мотаеше с чудовищата. Беше виждал кървища и това не го впечатляваше особено. Можеше ли да се справи? А аз? Една среща и вече започвах да мисля за проблеми, до които можеше и никога да не се стигне. Нищо чудно да започнем да не се харесваме още след първата вечер заедно. Случвало ми се бе и преди.
Взирах се в тила на Ричард и се чудех дали къдрите му са така меки, както изглеждат. Незабавна страст, притеснително, но не е толкова
рядко явление. Добре де, за мен е рядко.
Остра болка прониза крака ми. Същият, който бе ухапан от подоб-ната на ламия твар. Моля те, не! Облегнах се на плота. Ричард ме наблюдаваше озадачен.
Бръснах халата настрани. Кракът ми започваше да се подува и да добива червеникав цвят. Как не го бях забелязала?
- Споменах ли, че днес ме ухапа и ламия?
- Шегуваш се! - възкликна Ричард.
Поклатих глава.
- Мисля, че се налага да ме заведеш в болница!
Той се надигна и видя крака ми.
- Божичко! Седни веднага!
Започвах да се потя. В апартамента не беше горещо. Ричард ми помогна да легна на дивана.
- Анита, ламиите се смятат за изчезнали от двеста години. Никъде няма да намерим противоотрова!
Погледнах го изпитателно.
- Предполагам, че няма да излезем на среща.
- Не, дявол го взел, няма да си седя тук и да те гледам как умираш. Ликантропите не могат да бъдат отровени!
-Искаш да ме метнеш набързо до Стивън и да го оставиш да ме ухапе?
- Нещо такова.
- Предпочитам да умра!
Нещо проблесна в очите му - нещо, което не разгадах; болка, може
би.
