- Ти си жива - повтори той за седемнадесети път.
- Но на каква цена?
- Смятам, че животът е безценен. А ти?
- Не ми се прави на философ, Ричард! Предал си ме на чудовищата и те ме използваха. Не разбираш ли, че Жан-Клод си търсеше извинение да ми причини това?
- Той ти спаси живота.
Спорът вървеше горе-долу в този диапазон.
- Но не го е сторил, за да ми спаси живота. Сторил го е, защото ме иска за своя робиня!
- Човешкият слуга не е роб. Почти обратното е. Той няма да има почти никаква власт над теб.
- Да, но ще може да говори в главата ми, да влиза в сънищата ми.
- поклатих глава. - Не го оставяй да те заблуждава!
- Държиш се неразумно! - възрази Ричард.
Така и беше.
- Аз съм онази, чиято китка още е разрязана там, където се е хранил Господаря на града. Той е пил от кръвта ми, Ричард!
- Знам.
Имаше нещо в начина, по който го каза.
- Гледал си, извратен кучи син такъв!
- Не, не беше точно така.
- А как беше? - Седях, скръстила ръце на корема си и го гледах гневно. Значи с това го държеше Жан-Клод, така ли? Ричард беше воайор.
- Исках да се уверя, че прави само това, което ще ти спаси живота.
- Че какво друго би могъл да направи? Пил е кръвта ми, проклет да
Ричард внезапно се съсредоточи върху пътя, без да ме гледа.
- Можеше да те изнасили.
- Както ти каза, кървяла съм от носа и очите. Не ми звучи много романтично.
- Всичката тази кръв го възбуждаше.
Втренчих се в учителя.
- Ти сериозно ли говориш?
Той кимна.
Седях и ми бе студено от глава до пети.
- И какво те кара да мислиш, че е можел да ме изнасили?
- Ти се събуди на черен чаршаф. Първият беше бял. Той те положи на него и започна да се съблича. Свали ти халата. Имаше кръв навсякъде. Той си нацапа лицето с нея, вкусваше я. Друг вампир му даде малък златен нож.
- Там е имало повече вампири, така ли?
- Беше като ритуал. Публиката явно бе важна. Той ти поряза китката и пи от нея, но ръцете му. Той докосваше гърдите ти. Казах му, че съм те донесъл при него, за да живееш, не за да те насилва.
- Това сигурно му е подействало отрезвяващо.
Ричард внезапно се смълча.
- Какво?
Той поклати глава.
- Кажи ми, Ричард. Сериозно говоря.
- Жан-Клод ме погледна, цялото му лице бе изпоцапано в кръв и каза: „Не съм чакал толкова време да взема насила онова, което искам да ми даде доброволно! Но е съблазнително!“ - и погледна надолу към теб, а на лицето му беше изписано нещо такова. Анита! Беше невероятно страшно. Той наистина вярва, че ще отидеш при него. Че ти ще го. обикнеш.
- Вампирите не могат да обичат.
- Сигурна ли си?
Погледнах го и отклоних очи. Взирах се през прозореца към дневната светлина, която тъкмо бе започнала да бледнее.
- Вампирите не могат да обичат. Не са способни на това.
- Откъде знаеш?
- Жан-Клод не ме обича.
- Може би те обича, доколкото е способен на това?
Поклатих глава.
- Къпал се е в моята кръв. Порязал ми е ръката. Това не е идеята ми
за любов.
- Може да е неговата?
- Това е твърде дяволски странно за мен.
- Добре де, но признай, че може и да те обича поне доколкото е способен на това.
-Не.
- Плаши те мисълта, че той е влюбен в теб, нали?
Втренчих се през прозореца колкото можех по-старателно. Не исках да говоря за това. Исках да върна назад целия този проклет ден.
- Или има нещо друго, от което се страхуваш?
- Не знам за какво говорим.
- О, знаеш! - Ричард ми прозвуча твърде самоуверено. Не ме познаваше достатъчно, че да знае с такава сигурност.
- Кажи го на глас, Анита! Кажи го само веднъж и няма да изглежда толкова страшно!
- Нямам какво да казвам.
- Ще се опитваш да ме убедиш, че нито една част от теб не го иска? Нито едно парченце от теб не би отвърнало на любовта му?
- Не го обичам, в това поне съм сигурна.
-Но?
- Много си настоятелен - озъбих се.
- Да - призна Ричард.
- Добре, привлечена съм от него. Това ли искаше да чуеш?
- Колко привлечена?
- Това не ти влиза в проклетата работа!
- Жан-Клод ме предупреди да стоя далеч от теб. Просто искам да знам дали изобщо има смисъл да се занимавам. Ако си привлечена от него, може би е по-добре да стоя далеч.
- Той е чудовище, Ричард! Виждал си го. Не може да се обича чудовище.
- Ако беше човек?
- Той е егоистично, контролиращо копеле!
- Да, но ако беше човек?
Въздъхнах.
- Ако беше човек, може би щяхме да измислим нещо, но дори и жив, Жан-Клод би си останал същия кучи син! Не смятам, че щеше да се получи.
- Да, но дори няма да опиташ, защото той е чудовище.
- Той е мъртвец, Ричард, ходещ труп. Няма значение колко е красив или колко привлекателен, той си остава мъртвец. Не ходя на срещи с трупове! Едно момиче трябва да има все някакви стандарти!
- Значи без трупове - уточни Ричард.
- Без трупове.
- Ами ликантропите?
- Защо? Смяташ да ме пробуташ на приятелчето си ли?
- Просто ми е интересно къде прокарваш чертата.
- Ликантропията е заболяване. Човекът вече е преживял ужасяващо нападение. Все едно да обвиняваш жертва на изнасилване!
- Ходила ли си някога на срещи с превръщач?
- Не ми се е случвало.
- С какво друго не би се срещала?
- Твари, които не са били човеци поначало, предполагам. Наистина не съм мислила по въпроса. Откъде такъв интерес?
Той поклати глава.
- Просто ми е любопитно.
