Върнах се на пресечката на тунелите, решена да не се мотая повече, защото свещта беше изгоряла почти наполовина. За бъдещо проучване трябваше лампа. Сигурна бях, че баща ми няма да разреши нито да имам своя лампа, нито да скитам през стените на Върбов лес с взета назаем. Зачудих се дали ще забележи, ако взема една от стаята за шиене на майка ми. Той отбягваше тази стая след смъртта ѝ. Жегна ме срам при мисълта, че ще ходя зад гърба му да взема каквото ми трябва, но не беше голям. Бях съвсем сигурна, че ме смята за много по-неспособна, отколкото съм. Значеше ли това, че трябва да се огранича до онова, което си мислеше, че мога? Едва ли.
Тръгнах по втория проход. Лъкатушеше доста дълго през стените и на два пъти се промуших през ъгли, които щяха да са доста тесни за голям човек. Слязох по няколко груби стъпала, после нагоре, а скоро след това — пак надолу по дълъг наклон. Натъкнах се на още следи от гадинки и спрях, щом чух шумолене на малки крачета надалече от мен. Не харесвам плъхове и мишки. Плъховете не вонят толкова лошо като мишките, но дребните им като мъниста очи не ми харесват. Изпражненията станаха повече и вонята — по-силна. Намерих две изровени дупки в прохода: явно гризачите бяха открили този безопасен тунел и го използваха, по което прецених, че този трябва да води до килера.
И така се оказа. От свещта ми вече бе останало само една четвърт и реших, че трябва да изляза от прохода тук, преди да е догоряла и да ме остави на тъмно. Лостчето за отваряне на панела се виждаше ясно и макар да беше заяло, го натисках, докато не чух щракване в стената. Бутнах това, което смятах, че е вратата, но тя се измести само на педя. Беше направена да се отваря навън и когато пъхнах ръка през отвора, напипах торби с нещо, грах или боб, струпани на нея. Бутнах ги, но бяха тежки и не поддадоха. Нямаше да изляза така.
Беше време да напусна лабиринта си. Затворих тайния панел към килера и тръгнах обратно откъдето бях дошла, вече измръзнала и сънена. Натъкнах се на дебела паяжина и трябваше да спра, за да я махна от очите си. Халатът ми вече беше много прашен и покрит с паяжини. Зачудих се дали ще мога да го почистя сама и да избегна въпросите, защото бях сигурна, че баща ми няма да одобри това самостоятелното проучване.
Стигнах до пресечката и завих, за да се върна в кабинета на татко. Ходилата ми бяха премръзнали и студът започваше да пълзи нагоре по краката ми. Усетих гъделичкане по врата и едва не изтървах свещта. Оставих я долу и с пръсти смъкнах паяжината от косата си. Не намерих паяка, въпреки няколкото мига напразно търсене. Вдигнах отново свещта и продължих. Клепачите ми сякаш бяха натежали от сумрака на прохода. Щеше да е добре да се върна в стаята си и да се пъхна под одеялата.
Оставих отново свещта на пода, за да изчистя още паяжини от пътя си. Продължих по коридора и завих на един ъгъл, преди да ми хрумне, че не би трябвало да има паяжини на пътя ми, ако се връщах по стъпките си. Спрях, вдигнах свещта и се вгледах напред по тясната пътека. Не. Нямаше никакъв знак, че съм минавала тук. Паяжините бяха непокътнати и по пода имаше прах. Обърнах се и останах доволна, че отпечатъците от стъпалата ми и влаченето на халата ми там се виждаха ясно. Вече изобщо не беше трудно да намеря пътя си обратно и ускорих крачка.
Когато стигнах до пресечката, свещта вече бе догоряла на пънче в свещника. Помислих си ядосано как бях оставила другата свещ на малкото си писалище в първата шпионска килия. Добре, не беше толкова далече и скоро щях да се върна в кабинета на татко ми. Закопнях за огнището и се надявах, че цепеницата, която бях сложила в камината, все още ще гори. Забързах по дирите си. Стените от тъмни дъски сякаш се надвесиха по-близо, когато огънчето на свещта ми запърха. Наклоних го леко, за да може малко от восъка да изтече от свещника. Така фитилът стана по-висок и пламъкът се удължи, но също така можех да видя дъното под стопения восък. Лъхналият от зиданата стена въздух едва не угаси пламъчето. Заслоних го с длан и постоях на място, разколебана. Бях ли завила в грешна посока? Зиданата стена не беше ли по пътя към входа в килера? Или беше по прохода, който водеше до шпионката в спалнята ми? Примигах уморено и изведнъж осъзнах, че не мога да си спомня. Дирите ми в прохода не можеха да ми помогнат. Мишият скелет! Къде бях видяла мишия скелет?
Стоях на място, загледана в гаснещия пламък.
— Следващия път — казах на трупащия се мрак. — Следващия път ще донеса креда и ще отбележа накъде отива всеки проход.
Течението от зиданата стена пронизваше през халата ми. Обърнах се натам, откъдето бях дошла. Вече не можех да бързам, защото пламъчето едва трепкаше на последното късче фитил. Само да стигна до първата пресечка, щях да се оправя, обещах си. Дори свещта ми да угаснеше, можех да си намеря пътя до тайната килийка пипнешком. Можех ли? Пропъдих от мислите си всякакъв страх от плъхове. Светлината ми ги беше прогонила, а и със сигурност не стигаха толкова далече от кухните. Плъховете стоят където има храна.
