Тази мисъл ме изненада. Огледах я мълчаливо и разбрах, че няма моята способност. Всичко, което чувстваше в момента, бе изписано ясно и отчетливо на лицето ѝ. Може би смяташе, че съм твърде малка, за да мога да разгадая лицето ѝ, или че и да мога, това не е важно. Но не се опитваше да скрие нищо от мен. Беше знаела, че коравосърдечните ѝ думи ще ме наранят. Беше едно нещастно и обидено същество в дома ми и беше раздразнена от това, че са я оставили с мен. И в нещастието си удряше по мен, защото бях там. И защото мислеше, че не мога да отвърна на удара.
Не изпитвах жалост за нея. Беше твърде опасна за мен, за да я съжаля. Подозирах, че в безразсъдното си отчаяние може да прояви жестокост, каквато не бях понасяла от възрастен. Изведнъж се уплаших, че може да унищожи всички ни и да отнеме малкия мир, който двамата с баща ми бяхме намерили. Седеше срещу мен в хубавите си дрехи и с перлените си обици и ме гледаше: толкова малка и, както си мислеше, мръсна и простовата. Разбира се. Мислеше ме за дъщерята на мъжа от простолюдието Том Беджърлок. Не изгубената принцеса от фамилията на Пророка! Просто дъщерята на овдовелия управител на Върбов лес. Но все пак имах дом и баща, който ме обичаше, и спомени за майка, за която бях най-любимото същество на света. За нея всичко това не изглеждаше честно.
— Утихна нещо — подхвърли тя. Беше като отегчена котка, която подбутва мишка, за да се увери, че е съвсем умряла.
— Късно е за мен. Дете съм, сама го каза. Лягам си доста рано повечето вечери. — Прозях ѝ се, без да закривам устата си, и добавих с по-мек тон: — А самосъжалителните приказки за злочестина винаги ме отегчават, от което ми се доспива.
Тя ме зяпна и очите ѝ станаха още по-зелени. Посегна уж да оправи косата си и издърпа една от дългите игли, които я държаха. Стисна я между палеца и показалеца си, сякаш нарочно да привлече вниманието ми към нея. Мислеше ли да ме заплаши? Стана рязко и аз скочих на крака. Обзалагам се, че можех да я надбягам, но да се измъкна покрай нея до вратата щеше да е трудно. Чух в коридора гласове и след миг Ридъл отвори вратата. Баща ми беше зад него.
— Лека нощ! — извиках им весело. Притичах покрай намръщената Шън, прегърнах татко и бързо се отдръпнах. — Толкова дълъг ден беше, и толкова пълен с неочаквани събития. Доста съм уморена. Мисля вече да си лягам.
— Ами… — Баща ми изглеждаше изненадан. — Щом си уморена… Да те заведа ли до стаята?
— Да — каза Ридъл твърдо, преди да съм успяла да отговоря. Шън оправяше косата си; пъхна с усмивка иглата в стегнатите си кичури. — Нали не се чувстваше добре. Трябва да се погрижиш да е завита топло и да има хубав огън в камината.
— Да. Трябва. — Татко се усмихваше и кимаше, все едно беше съвсем нормално да ме заведе да си лягам в такъв час. Обикновено стояхме до късно заедно и често заспивах при камината в кабинета му. Сега помоли гостите да го извинят, обеща да се върне, после ме хвана за ръка и излязохме. Не си издърпах ръката, докато вратата не се затвори след нас. — Какво си намислила? — попита ме той, щом тръгнахме към спалнята ми.
— Нищо. Късно е. Ще си легна. Така правят децата, както ми казаха.
— Лицето на Шън беше зачервено.
— Мисля, че седеше твърде близо до огъня.
— Пчеличке. — Само името ми каза, но в гласа му имаше укор. Замълчах. Не мислех, че го заслужавам. Трябваше ли да му кажа за иглата ѝ? Несъмнено щеше да ме помисли за глупава.
Стигнахме до вратата и сграбчих дръжката преди той да е успял.
— Искам просто да си легна. Ти несъмнено трябва да се върнеш да поприказваш с възрастните.
— Пчеличке! — възкликна той и този път тонът му издаваше, че съм го уязвила, а и малко ядосала. Беше ми все едно. Да ходи да се грижи за бедната жалка Шън! Тя имаше нужда от съчувствието му, не аз. Лицето му се изопна. — Стой тук докато проверя стаята ти.
Послушах го и изчаках до отворената врата. Но щом излезе, бързо се шмугнах вътре и я затворих. Изчаках, без да пускам дръжката, да видя дали ще се опита да влезе и да ми говори.
Не го направи. Така си и знаех. Сложих още една цепеница в огъня. Не ми се спеше.
Смъкнах дрехите си, струпах ги накуп и ги подуших. Не само мръсни, а определено миришеха на мишина, сигурно от шпионските проходи. Помислих си за Пъстрия, патрулиращ вътре за плъхове и мишки. Помислих да изляза от стаята си крадешком и да ида до кабинета на баща ми да видя дали котаракът иска вече да излезе. Но щеше да се наложи отново да се обличам, а ако баща ми ме хванеше, че се мотая по коридорите, щеше да се ядоса. Реших да стана много рано. И двете ми нощници миришеха малко на застояло. Докато мама беше жива, дрехите ми винаги миришеха на кедър и билки, извадени от скрина, или на слънчева светлина и лавандула, ако бяха току-що изпрани. Подозирала бях, че домашният персонал е станал по-немарлив в работата си след смъртта на мама, но тогава за първи път осъзнах колко пряко ме засяга това.
