Кимнах, но все пак ми беше неприятно от това. Яденето продължи на етапи и баща ми се стараеше да говори с Ридъл и Шън, сякаш разговорът бе нещо, което трябва да сподели равномерно с всеки на масата. Попита Шън дали стаята ѝ я устройва засега. Тя му отвърна сковано, че всичко е наред. Попита Ридъл какво мисли за супата и той отговори, че е също толкова добра, колкото и сервираната в замък Бъкип. По време на цялото ядене двамата с Ридъл говореха само по най-обикновени теми. Смятал ли татко, че утре ще завали сняг? Баща ми се надяваше, че снегът няма да е прекалено дълбок тази година. Шън обичала ли да язди? Имало няколко чудесни маршрута за езда във Върбов лес и според баща ми конят ѝ изглеждал добър. Може би щяло да ѝ хареса да поразгледа имението утре?
Ридъл попита баща ми дали все още държи сивата кобила, която яздеше често. Татко каза, че я държи. Ридъл попита дали може да идат да я видят след вечерята. Мислел да го попита дали може да я заплоди от един черен жребец в Бъкип.
Беше толкова прозрачно оправдание да си поговорят насаме с татко ми, че едва го изтърпях. След вечеря отидохме в една малка стая с удобни столове и хубав огън в камината. Ридъл и баща ми излязоха да отидат до конюшните. Двете с Шън седяхме и се гледахме. Тавия ни донесе чай.
— Лайка и благ дъх, да ви отпусне да спите след дългите пътувания днес — каза тя на Шън с усмивка.
— Благодаря, Тавия — казах аз след настъпилото дълго мълчание, а Шън не ѝ отвърна.
— Много сте мила — каза Тавия, наля ни чай и излезе.
Взех чашката си от чинийката и отидох и седнах на перваза на камината. Шън ме изгледа отвисоко.
— Винаги ли те оставят будна и с възрастните? — Явно не одобряваше.
— Възрастни ли? — попитах и се озърнах. Усмихнах се уж объркано.
— Трябваше вече да си в леглото.
— Защо?
— Така се прави с деца вечер. Лягат си, за да могат възрастните да си поговорят.
Помислих за това и се загледах в огъня. Щеше ли баща ми да започне да ме праща да си лягам вечер, за да могат да остават с Шън и да си говорят? Взех машата и ударих силно с нея горящата цепеница. Вдигна се дъжд от искри. Ударих още веднъж.
— Престани! Така огънят ще задими.
Шибнах още веднъж и върнах машата на мястото ѝ. Не погледнах Шън.
— По-добре, че не носиш поли — каза тя. — Щеше да ги оцапаш там долу. Защо седиш на камината вместо на стол?
Столовете бяха много високи. Краката ми висяха. Погледнах наскоро пометените тухли.
— Тук не е мръсно.
— Защо си облечена като момче?
Погледнах туниката и гамашите си. Имах няколко паяжини на глезена. Щипнах ги и ги махнах.
— Облечена съм удобно. Ти обичаш ли да ги носиш всичките тия пластове поли?
Тя ги развъртя около себе си. Бяха хубави, като разперени венчелистчета на цвете. Външните поли бяха сини, с един оттенък по-светло от синьото на Бъкип. Фустата беше още по-светлосиньо, а дантеленият ѝ ръб се показваше нарочно отдолу. Съвпадаше със светлосиньото на корсажа на роклята ѝ, а дантелата беше същата като тази около шията и маншетите ѝ. Тази рокля и фуста не бяха дошли от пазара на кръстопътя. Сигурно бяха правени специално за нея. Приглади ги със задоволство.
— Топли са. И са много хубави. И са скъпи също. — Вдигна ръка и докосна обиците си, сякаш можеше да не съм ги забелязала. — И тези също. Перли от Джамайлия. Лорд Сенч ми ги донесе.
Носех проста туника, ушита от майка ми и достатъчно дълга, за да е скромно, над вълнена риза с дълги ръкави. Туниката беше стегната с кожен колан и стигаше до коленете ми. Под това носех само вълнените си гамаши и пантофи. Никой изобщо не ми беше намеквал, че съм облечена като момче, но сега си спомних как бяха облечени ратайчетата в конюшните. Не толкова различно от мен. Дори момичетата в кухнята носеха поли непрекъснато. Погледнах маншетите си. Бяха зацапани с паяжини и тебешир от по-раншното ми приключение. Коленете на гамашите ми също бяха мръсни. Изведнъж осъзнах, че майка ми щеше да ме е накарала да се преоблека преди да сляза на вечеря с гости, в червените ми поли може би. Щеше и панделки да е сложила в косата ми. Вдигнах ръка към косата си и пригладих колкото беше останало от нея.
Шън кимна.
— Така е малко по-добре. Стърчеше като пера на птича глава.
— Много е къса за плитка. Отрязах я, защото майка ми умря. — За миг погледнах право към нея.
Шън срещна погледа ми хладно. После каза:
— Мога само да съжалявам, че моята майка не е мъртва. Мисля, че щеше да направи живота ми по-лесен.
Зяпнах коленете ѝ. Думите ѝ ме прободоха и се помъчих да разбера защо. След малко ме осени. Смяташе своята болка за по-важна от моята. Според нея това, че животът на жестоката ѝ майка продължава, беше по-голяма трагедия от смъртта на моята майка. В този момент я намразих. Но също така открих нещо друго важно. Можех да направя както правеше баща ми: да вдигна очи и да срещна погледа ѝ и нищо от това, което си мислех, да не се издаде на лицето ми.
