Обвиних баща си. След това обвиних себе си. Как можех изобщо да си представя, че той може да знае за тези неща? Сигурно нямаше представа, че вече от седмици не се бях къпала цяла, нито си бях мила косата. Вярно, зима беше, но майка ми винаги ме беше карала да се къпя цяла в корито поне веднъж седмично, дори и зиме. Зачудих се дали това, че бе наел допълнителни слуги, означава, че нещата ще се върнат както бяха преди. Едва ли. Едва ли щеше да стане, докато някой не хванеше юздите.
Може би Шън щеше да го направи? При тази мисъл се стегнах. Не. Аз. Това беше моето домакинство. Аз бях жената тук, на мястото на сестра ми, в къщата на сестра ми. Предполагах, че слугите, които татко ми винаги надзираваше, си вършеха работата както винаги. Тях ги наглеждаше Ревъл. Но майка ми беше надзиравала домакинския персонал. Ревъл го биваше в правенето на безброй неща, но не мислех, че надзирава ежедневното пране, тупане и чистене. Аз трябваше вече да вляза в тази роля.
Навлякох най-малко вмирисаната си нощница. Погледнах стъпалата си и си измих лицето, ръцете и краката с малкото вода, която беше останала в каната. Разбърках огъня и се пъхнах в леглото. Имаше толкова много неща, за които да мисля, тъй че не смятах, че ще мога да заспя.
Но съм заспала — и изведнъж се събудих, а безцветното момиче стоеше над леглото ми. По бузите ѝ се стичаха рубинени сълзи. Розова кръв бликаше от устните ѝ. Гледаше ме вторачено.
— Посланието — каза тя, изплю кръв с думите и след това се хвърли отгоре ми.
Изпищях и започнах да се боря да се измъкна. Тя дращеше с нокти към мен, но вече се бях смъкнала от леглото и стигнах до вратата за един дъх. Пищях, но от устата ми не излизаше никакъв звук. Резето на вратата заигра, докато опипвах в паника, след това тя се отвори широко и изтичах навън в тъмния коридор. Босите ми стъпала заплющяха по пода и накъсаните ми писъци вече се чуваха. А ако вратата на спалнята на баща ми беше залостена? А ако той не се окажеше там, а долу в кабинета си, или някъде другаде в къщата?
— Та-та-та-те — чух се, че запелтечих, но не можех да придам повече сила на гласа си. Вратата му се отвори при допира ми и за мое изумление той вече беше на крака и с нож в ръката. Беше бос и ризата му беше развързана, сякаш тъкмо се беше готвил да си ляга. Сграбчи ме и ме вдигна с лявата си ръка, изви тялото ми така, че да съм почти зад него, а ножът му се изпъна застрашително към зейналата врата. Заговори, без да отмества очи от нея.
— Ранена ли си? Какво става, къде?
— В стаята ми. Момичето… — Зъбите ми тракаха от такъв ужас, че едва ли говорех ясно. Той все пак като че ли разбра. Пусна ме леко на пода и се задвижи.
— Зад мен. Плътно зад мен, Пчеличке.
Не погледна назад, за да види дали съм се подчинила. Тръгна бежешком, с нож в ръката, и трябваше да затичам след него, връщайки се на последното място на света, където исках да съм. Без нож в ръката ми. Ако преживеех тази нощ, това никога повече нямаше да се случи. Щях да си открадна нож от кухнята и да го държа под възглавницата си. Щях.
Стигнахме до стаята ми и той ми махна ядосано да се отдръпна от вратата. Беше озъбен и очите му бяха тъмни и подивели. Бащата вълк беше в тях и яростта му беше убийствена ярост от това, че нещо е дръзнало да застраши кутрето му. Спря на прага и се загледа в стаята, осветена само от гаснещия огън в камината. Ноздрите му бяха разширени. След това стана много спокоен. Тръгна към проснатата на леглото ми млада жена толкова бавно, че сякаш само малка частица от него се движеше всеки отделен миг. Хвърли поглед назад към мен.
— Ти се защити? Уби ли я?
Поклатих глава. Гърлото ми все още беше пресъхнало от ужас, но успях да кажа:
— Избягах.
Кимна късо.
— Добре.
Приближи се до леглото и се взря в нея.
Изведнъж се вцепени и вдигна ножа в готовност — и чух влажния ѝ шепот:
— Посланието. Трябва да чуеш посланието. Преди да умра.
Лицето му се промени.
— Пчеличке. Донеси вода.
Имаше съвсем малко останала в каната ми. Отидох в стаята, където я бях оставила, и намерих подноса с непипнатата храна. В един чайник имаше вода за чай, вече изстинала. Донесох я на татко ми.
— Пийни малко — подкани я той и вдигна чашата до устните ѝ. Тя отвори уста, но май не можа да глътне поетото. Потече ѝ от устата по брадичката и отми розовото още повече. — Къде отиде? — попита я баща ми. — Не можахме да те намерим.
Очите ѝ се отвориха на тънки цепки. Клепачите ѝ изглеждаха сухи и вкоравени.
— Бях… там. В леглото. О. — Изведнъж ми се стори още по-тъжна. — О. Наметалото. От наметалото е. Беше ми студено и дръпнах наметалото върху мен. То ме заличи.
Бях се доближила плахо до леглото. Не мисля, че ме забелязваше. Може би вече беше сляпа. Двамата с баща ми се спогледахме скептично. Тя махна вяло с ръка. Напомни ми за тънък върбов лист, раздвижен от вятъра.
— Отнема цветовете и сенките. Не го губете… много е старо. — Гърдите ѝ се издигнаха бавно и се смъкнаха. Беше толкова неподвижна, че я помислих за мъртва. След това извика, сякаш наранена от думите: — Посланието.
