— Тук съм. Слушам. — Баща ми хвана тънката ѝ ръка. — Топло — промълви той. — Много топло.
— Толкова е трудно да мисля… Да се съсредоточа… Той го направи… Схема. По-лесно за запомняне. Не е безопасно да се запише.
— Разбирам.
Тя вдиша рязко, а когато издиша, по устните ѝ избиха малки розови мехурчета. Не исках да ги гледам, но не можех да извърна поглед.
— По четири неща ще разбереш, че съм истинска негова пратеничка и ще ми повярваш. От скиптъра с Мишльо — или беше Плъхчо? Името на майка ти никога не ти е казвано. Ти служи на мъж зад стена. Той взе отпечатък на пръстите си от китката ти. — Помълча задъхана. Ние чакахме. Видях как преглътна и извърна лицето си към баща ми. — Доволен ли си? — попита го тихо. — Че съм истинска пратеничка?
Бях права. Не можеше да види лицето ми.
Той трепна като убоден с игла.
— Да, да, разбира се. Вярвам ти. Гладна ли си? Смяташ ли, че можеш да пийнеш малко топло мляко и да хапнеш нещо? — Затвори очи за миг и стана много спокоен. — Изобщо нямаше да те пренебрегнем, ако знаехме, че все още си тук. Когато не можахме да те намерим, помислихме, че си се почувствала достатъчно добре да пътуваш и си ни напуснала.
Премълча, че се бяхме чудили дали не се крие някъде в къщата с намерението да ни убие.
Гърдите ѝ свиреха при всяко поемане на дъх.
— Не. Не храна. Твърде е късно за храна. — Помъчи се да се изкашля и бликналата на устните ѝ кръв стана по-червена. — Няма време да мислиш за мен. Посланието.
— Все още мога да пратя за лечител.
— Посланието — настоя тя. — Посланието и после можеш да правиш каквото поискаш.
— Добре. Посланието — предаде се баща ми. — Слушам. Давай!
Тя се задави, а след това от устната ѝ и надолу по брадичката се хлъзна розово. Баща ми го избърса с крайчеца на одеялото ми. Реших, че тази нощ ще спя в неговото легло. Когато можа, тя вдиша дълбоко и каза на един дъх:
— Той ти каза. Старите сънни пророчества предсказаха неочаквания син. Онзи, който ме изпрати, някога ги изтълкува, че означават теб. Но сега смята, че може би не е така. Вярва, че би могло да има друг. Син, нетърсен и неочакван. Момче, оставено някъде по пътя. Но се надява, че ти можеш да го намериш. Преди да го намерят ловците. — Закашля се и плисна кръв и слюнка. Затвори очи и известно време просто се мъчеше да диша.
— Шутът има син? — попита баща ми невярващо.
Тя кимна рязко. После поклати глава.
— Негов и все пак не. Полукръвен бял. Но е възможно да изглежда напълно Бял. Като мен. — Дъхът ѝ секна и помислих, че е свършила. После вдиша пак. — Трябва да го потърсиш. Когато намериш неочаквания син, трябва да го опазиш. Не казвай на никого, че е при теб. Не говори за търсенето си на никого. Само така можеш да го опазиш.
— Ще го намеря — обеща баща ми. Тя се усмихна вяло, зъбите ѝ бяха порозовели. — Сега ще пратя за лечител — каза баща ми, но тя поклати глава едва-едва.
— Не. Има още. Вода…
Той вдигна чашата към устата ѝ. Тя не отпи, а смукна от водата в устата си и я остави да потече по брадичката ѝ. Той отново избърса лицето ѝ.
— Ще дойдат ловци. Може би ще се държат приятелски. Или ще са предрешени. Да те накарат да повярваш, че са приятели. — Говореше не пресекулки. — Не доверявай на никого неочаквания син. Дори ако кажат, че са дошли за него, да го отведат където му е мястото. Чакай за оня, който ме изпрати. Той ще дойде за него, ако може. Така каза, когато ме прати. Толкова отдавна… защо не стигна тук преди мен? Боя се… Не. Трябва да вярвам, че все още е на път. Спаси се, но те ще го гонят. Когато може, ще дойде. Но бавно. Трябва да ги избегне. Това ще му отнеме време. Но той ще дойде тук. Дотогава трябва да намериш него и да го опазиш. — Не бях сигурна дали вярва на думите си.
— Къде да търся? — попита баща ми нетърпеливо.
Тя поклати глава.
— Не знам. И да знаеше, той не ми даде никакви податки. За да не мога да го издам, ако ме пленят и измъчват. — Завъртя глава на възглавницата и слепите ѝ очи го затърсиха. — Ще го намериш ли?
Той стисна лекичко ръката ѝ.
— Ще намеря сина му и ще го пазя докато той дойде тук. — Зачудих се дали я лъже, за да се почувства по-добре.
Очите ѝ се затвориха, виждаше се само бледа тъничка ивичка.
— Да. Толкова ценен. Ще го искат ужасно много. Достатъчно, за да убият. Ако го… — Челото ѝ се набръчка. — Както се отнесоха с мен. Инструмент. Никакъв избор. — Клепачите ѝ изпърхаха и странните ѝ безцветни очи сякаш срещнаха погледа му. — Родила съм три деца. Не съм видяла, нито държала нито едно. Те ги взимат. Както взеха мен.
— Не разбирам — каза баща ми, но при отчаяния ѝ поглед се поправи: — Разбирам достатъчно. Ще го намеря и ще го пазя. Обещавам. Сега ще те устроим удобно, че да си отпочинеш.
— Изгорете тялото ми — каза тя настойчиво.
— Ако се стигне до това, ще го направя. Но засега…
— Ще се стигне до това. Моят спътник прегледа раните. Казах ти. Каквото влезе, няма да излезе.
— Отрова?
Тя поклати глава.
