Съвсем честно казано, няма никакъв начин да убиеш някого милостиво. Има някои, които не смятат за престъпление да се удави новородено с дефекти в топла вода, сякаш бебето няма да се бори отчаяно да вкара въздух в дробовете си. Не се ли опита да вдиша, няма да се удави. Но те не чуват писъците, нито чувстват помръкването на ума, което детето понася, тъй че са били милостиви. Към себе си. Това е вярно за повечето „милостиви убийства“. Най-доброто, което един убиец може да направи, е да създаде условия, в които не му се налага да вижда болката, която причинява.
А, ще кажете, ами упойките и отровите, които пращат човек в дълбок сън, от който никога няма да излезе? Може би, но се съмнявам. Подозирам, че някоя част от жертвата знае. Тялото знае, че го убиват, и пази малко тайни от ума. Удушвачът, задушвачът, обезкървяващият, всички те може да твърдят, че жертвите им не страдат. Лъжат. Единственото, което биха могли да кажат, е, че страданието на жертвата е било невидимо за тях. А никой не се връща, за да каже, че грешат.
Докато носех тялото ѝ надолу по стълбището, скъпата ми мъничка подтичваше пред мен, понесла свещ, за да осветява пътя ми. В един ужасен миг се почувствах благодарен, че Моли не е жива да види какво искам от детето ни. Поне бях измислил достатъчно дълго отклонение, за да не види как убивам пратеничката. Прибягнал бях до двете кръвни точки на гърлото ѝ. Още когато поставих ръцете си, беше разбрала какво правя. Слепите ѝ кървясали очи се бяха вгледали в моите и за миг прочетох на лицето ѝ облекчение и съгласие. Но после, когато приложих натиска, рефлексивно беше посегнала да сграбчи китките ми. Беше се борила още няколко мига изпълнен с болка живот.
Беше твърде изтощена, та съпротивата ѝ да продължи дълго. Успя да ме одраска малко. Толкова отдавна не бях убивал някого. Никога не бях изпитвал възбуда преди убийство, както става с някои убийци. Никога не го бях превръщал в моя радост в живота, в свое осъществяване или дори в своя желана цел. Когато бях много млад, го бях приемал като своя задача в живота и го бях правил, ефикасно и хладно, и се стараех да не мисля много за него. Онази нощ, дори с първоначалното съгласие на пратеничката, дори със знанието, че я спасявам от продължителна и болезнена смърт, беше може би най-лошото ми преживяване като убиец.
И ето че сега превръщах малката си дъщеря в част от него и я обвързвах с мълчание. Правилно ли бях постъпил, като попречих на Сенч и Кетрикен да я въвлекат в живота на Пророк с цялата съпътстваща го история? Те несъмнено нямаше да я изложат на нищо такова. Толкова горд бях с това колко много време бе минало, откакто бях убил някого. О, браво, Фиц. Не им позволявай да натоварят с бремето да си Пророк тези тънки раменца. Направи я чирак на убиец вместо това.
В имение като Върбов лес винаги има някъде купчина храсти и клони, чакащи да бъдат изгорени. Нашата беше в другия край на кошарите за агнета в едно пасище. Понесох вързопа с пратеничката и поех през високата заснежена трева и зимната нощ. Пчеличка крачеше мълчаливо зад мен. Беше неприятно вървене в тъмното и мокрото. Следваше ме по пътеката, която проправях. Стигнахме до заснежена могилка от сухи тънки клонки, трънливи храсти, отрязани и нахвърляни тук, и нападали клони от дърветата покрай пасището, които бяха твърде хилави, за да си струва да се режат за огрев. Беше достатъчна купчина за целта ми.
