Оставих товара си и загърнатото тяло се наклони на една страна върху купчината. Издърпах от клоните върху нея и направих купчината по-стегната. Пчеличка гледаше. Помислих, че може би трябва да я накарам да се върне, да ѝ кажа да отиде в стаята ми и да спи. Знаех, че няма да ме послуша, и подозирах, че да гледа какво правя всъщност ще е по-малко ужасно, отколкото да си го представя. Заедно отидохме да донесем масло и въглища. Тя ме гледаше, докато пръсках маслото по клоните и излях щедро върху увитото тяло. След това го запалихме. Боровите клони и трънаците бяха смолисти: прихванаха огъня бързо и изсушиха по-дебелите клони. Боях се, че ще изгорят преди тялото да е изтляло, но просмуканата с масло пухена постеля прихвана и загоря добре, с остра воня. Донесох още клони, за да ги хвърля в огъня, и Пчеличка помогна. Винаги беше едно малко бледо същество и мразовитата тъмна нощ я направи бяла като тебешир, а червената светлина на огъня, затанцувала по лицето ѝ и по щръкналата ѝ коса, я превърна в някакъв странен малък дух на смъртта от стара приказка.
Кладата се разпали добре, пламъците стигаха по-високо от главата ми. Светлината им изтласка нощта. Скоро лицето ми се затопли неприятно, а гърбът ми все още беше студен. Стегнах се срещу горещината, за да избутам навътре краищата на клоните и да добавя още. Огънят заговори с пращене и съскане, щом хвърлих отгоре един заскрежен клон. Пламъците изяждаха тайната ни.
Пчеличка стоеше до мен, но без да ме докосва, и гледахме как пратеничката изгаря. Много време отнема, докато изгори едно тяло. Повечето го прекарахме в мълчание. Пчеличка почти нищо не каза, освен:
— Какво ще кажем на другите?
Подредих мислите си.
— На Шън не казваме нищо. Тя вярва, че момичето е напуснало. Караме Ридъл да повярва в същото. На домашния персонал ще кажа, че си се оплаквала от сърбене от ухапвания и съм намерил гадини в леглото ти, когато съм те сложил да спиш, и съм решил да го изгоря веднага. — Въздъхнах и признах: — Няма да е честно към тях. Трябва да се престоря, че съм много ядосан. Ще настоя всяка твоя дреха да бъде изпрана и да ти донесат нова постеля и завивки.
Тя кимна, после пак загледа огъня. Събрах още наръч клони и ги хвърлих върху пламъците. Полуизгорелите клони поддадоха под тази нова тежест и рухнаха върху овъглените останки. Пухената постеля изшепна и се разсипа на пепел. Онова там почернели кости ли бяха, или почернели клони? Дори и аз не можех да кажа. Прилоша ми от тежката миризма на изгарящо месо.
— Много си добър в това. Помислил си за всичко.
Не беше комплимент, който исках да получа от малката си дъщеря.
— Някога вършех… специална работа. За краля. Научих се да мисля за много неща наведнъж.
— И да лъжеш много добре. И да не позволяваш на хората да разбират какво мислиш.
— Това също. Не се гордея с това, Пчеличке. Но тайната, която чухме, не е моя. Тя е на един мой много стар приятел. Чу какво каза пратеничката. Той има син и този син е в опасност.
Можеше ли да долови в гласа ми колко странна ми изглежда тази вест? Шутът имаше син. Никога не съм бил абсолютно сигурен в неговата мъжественост. Но щом е било родено дете, трябваше да е дошло от женска утроба. Това означаваше, че някъде този син има майка. Майка, която, предполага се, Шутът беше обичал. Мислех, че го бях познавал по-добре от който и да е друг. Но това беше нещо, което дори не бях подозирал.
Жената щеше да е отправната ми точка. Коя беше тя? Разрових мозъка си. Хрумна ми за Гарета. Тя беше девица, дъщеря на един градинар, когато двамата с Шута бяхме деца. Още тогава беше влюбена в него. Като юноша той беше живо и игриво момче, премяташе се на кълбо и се въртеше на колело, и правеше жонгльорските номера, очаквани от един дворцов шут. Беше остроумен. Често хуморът му беше жесток към онези, за които смяташе, че ще им е от полза да ги позахапе веднъж-дваж. С много малките или с тези, към които съдбата не се беше оказала добра, се държеше по-нежно, като често обръщаше шегите срещу себе си.
Гарета не беше хубавица и той се бе държал мило с нея. За някои жени това е предостатъчно. В по-късни години тя си го беше спомнила, разпозна го в облика му на лорд Златен. Имало ли беше нещо повече от разпознаване? Така ли я беше склонил да опази тайната му? Ако бяха имали дете, сега то щеше да е на двайсет и няколко години.
Тя ли беше единствената възможност? Е, имаше в изобилие курви и дами за удоволствие в градчето Бъкип, но не можех да си представя, че Шутът ги е навестявал. Трябваше да е била Гарета… После мислите ми се отклониха и изведнъж видях Шута в съвсем различна светлина. Винаги беше много дискретна личност. Можеше да си е имал скрита любовница. Или не толкова скрита. Лоръл. Ловкинята с Осезанието не беше крила влечението си към него. Беше прекарал години далече от Бък, в Бинград или навярно в Джамайлия. Почти нищо не знаех за живота му там, освен че е живял предрешен като жена.
