— Яйца. Вече са излюпени. Изяждат ме. — Потръпна и закашля отново. — Съжалявам. Изгори постелята. С мен. — Очите ѝ се отвориха и празният ѝ поглед се зарея из стаята. — Трябва да ме сложите навън. Хапят и се заравят. И снасят яйца. — Изкашля розово. — Наказание за предател. — Примига и капки червено се процедиха от ъгълчетата на очите ѝ. — Измяната е непростима. Затова се наказва с невъзвратима смърт. Бавна. Отнема седмици. — Потръпна и се загърчи. Вдигна очи към баща ми. — Болката се усилва. Отново. Не мога да виждам. Те ядат очите ми. Кървави ли са?
Чух как баща ми преглътна. Смъкна се до леглото, докато лицето му се изравни с това на момичето. На лицето му се бе изписало спокойствие. Не можех да разбера дали чувства нещо. Попита кротко:
— Е, свърши ли? Това ли беше цялото послание?
Тя кимна. Завъртя глава, за да намери погледа на баща ми, но знаех, че не може да го види. Кръв на рубинени капки бе полепнала по клепачите ѝ.
— Свърших. Да.
Татко ми се изправи рязко. Обърна се, сякаш се канеше да избяга от стаята. Вместо това вдигна празната кана. Заговори заповедно.
— Пчеличке. Трябва ми студена прясна вода. И донеси чаша оцет. И… — Замълча, за да помисли. — Иди до оранжерията на Търпение. Донеси ми две двойни шепи от ментата, която расте най-близо до момичето с меча. Върви.
Взех каната и една свещ на свещник и тръгнах. Тъмнината правеше коридорите по-дълги. В кухнята дебнеха сенки. Оцетът беше в една голяма делва и не можех да стигна до чашите, за да го занеса. Наложи се да избутам пейка и да се покатеря. Оставих тежката кана с вода и оцета и се запътих през спящата къща към оранжерията на Търпение. Намерих ментата и закъсах растенията безразсъдно, докато не напълних сгъвката на нощницата си с ароматните листа. После изтичах обратно до кухнята, хванала свещника в едната си ръка и вдигнатата нощница с другата. В кухнята вързах ментата в чиста кърпа и захапах възела. Оставих свещта, стиснах тежката кана в едната ръка и чашата с оцета в другата. Закрачих колкото може по-бързо, като се мъчех да не мисля за личинки, които ме ядат отвътре. Когато стигнах до вратата на стаята си и оставих всичко долу, за да я отворя, бях останала без дъх. Имах чувството, че съм тичала цяла нощ.
Ужасна гледка изникна пред очите ми. Пухената ми постеля беше на пода. Баща ми бе коленичил до нея. Беше си обул ботушите и тежкото му наметало бе на пода до него, тъй че трябваше да се е върнал до стаята си. Беше накъсал на ивици една от завивките ми и с тях връзваше вързопа, който правеше. Лицето му бе посивяло, когато го вдигна към мен.
— Тя умря — каза ми. — Изнасям я навън, за да я изгоря. — Не спираше да стяга тежкия вързоп. Пухената ми постеля придобиваше формата на огромен пашкул. Вътре имаше едно мъртво момиче. Той извърна очи от мен и добави: — Съблечи се до голо, тук. После иди в стаята ми. Можеш да намериш някоя от ризите ми и да спиш в нея. Нощницата си остави тук. Ще изгоря и нея.
Зяпнах го. Оставих долу каната и оцета. Пуснах вързопа с ментата и тя се разпиля на пода. Каквото и лекарство да се беше канил да прави татко, вече бе много късно. Тя беше мъртва. Мъртва като майка ми. Той пъхна още една ивица от одеялото под вързопа, събра двата края и ги стегна здраво на възел.
Гласът ми излезе много тънък:
— Няма да ходя гола по коридорите. И не можеш да направиш всичко това сам. Да доведа ли Ридъл да ти помогне?
— Не. — Клекна отново. — Пчеличке. Ела тук. — Отидох при него. Мислех, че ще ме прегърне и ще ми каже, че всичко ще е наред. Но той ме накара да наведа глава и огледа грижливо остриганата ми коса. После стана, отиде до раклата ми с дрехи и я отвори. Извади вълнения ми халат от миналата година. — Съжалявам — каза ми, щом се върна при мен. — Но трябва да те опазя. — Хвана пеша на нощницата ми и я смъкна от мен. След това ме прегледа от глава до пети, под мишниците и отзад, и между пръстите на краката. Лицата и на двама ни бяха много зачервени, преди да приключи. После ми даде вълнения халат, взе нощницата ми и я напъха във вързопа. — Обуй си ботушите и се вземи зимното наметало — каза ми. — Ще трябва да ми помогнеш. И никой никога не бива да научи какво правим тази нощ. Никой не бива да узнае какво послание ни донесе тя. Или дори че сме я намерили отново. Ако други хора научат, онова дете ще е в голяма опасност. Момчето, за което каза тя. Разбираш ли?
Кимнах. В онзи момент майка ми ми липсваше повече от всякога.
