По гърба ми полазиха ледени тръпки. Онази нощ на Зимния празник отново нахлу в ума ми. Как беше описал Ревъл вестоноската? Ръцете бели като лед. Бях помислил, че са били обезкървени от студа. А ако е била Бяла? Само че новината на Сенч за убийство беше отпреди четири години. Моята пратеничка беше дошла преди три. А шпионите му бяха донесли новина за друг пратеник, или може би двама, само преди двайсет дни. Тъй че какво? Вероятно последователност от пратеници, вероятно Бели. Вероятно от Шута? Искаше ми се да помисля над това сам. Искаше ми се нещата да не са така. Мисълта за пропуснато съобщение късаше сърцето ми. Отричах я.
Една от свещите вече пращеше. Угасих я с пръсти. Утрото не беше далече. Защо да не си запаля нова, след като повече сън за мен нямаше да има? Защо ме беше събудил Сенч с Умението? Да ме попита за писането или да ме подразни с малко новини за чуждоземни пътници, които можеше да са или да не са свързани с Шута? Нямах достатъчно информация, за да разсъждавам над нея, само толкова, че да ме държи буден. Можех да седна на писалището и да продължа с превода. Определено нямаше да намеря покой тази нощ — заради Сенч. Станах бавно и огледах стаята. Беше разхвърляна. Празна чаша за бренди на писалището, две пера, които бях развалил, докато ги острех предната нощ. Трябваше да подредя. Не позволявах на слугите да влизат тук. Всъщност бих се изненадал да разбера, че друг от слугите освен Ревъл знае колко често използвам тази стаичка. Рядко идвах тук през дневните часове или в дългите вечери, които споделяхме с Моли. Не. Това място беше убежището ми от неспокойни нощи, от времената, в които сънят не идваше или ме нападаха безмилостни кошмари. И винаги идвах тук сам. Сенч ми беше втълпил навика да се промъквам крадешком, навик, който така и не ме беше напуснал. Бях единственият уредник на тази стаичка в малко използвано крило на къщата. Донасях дървата и изнасях пепелта. Метях и подреждах… е, понякога метях и подреждах. Стаята беше вече в ужасна нужда от такова внимание, но някак си не можех да събера енергията точно за това.
Вместо това се протегнах, а после се спрях, както бях изпънал ръце над главата си и с поглед, впит в меча на Искрен на лавицата на камината. Ход го беше направила за него, а тя бе най-добрият ковач, който Бъкип бе познавал. Беше загинала, бранейки крал Искрен. После Искрен бе отдал човешкия си живот за своя народ, когато влезе в своя дракон. Сега спеше в камък, недостижим за мен завинаги. Внезапното жегване от загубата бе почти физическо. Изведнъж изпитах желание да се махна от стаята. Твърде много неща имаше между тези стени, неща, които ме свързваха с миналото. Позволих си още веднъж погледът ми бавно да обходи стаята. Да. Тук бях складирал своето минало и всички смущаващи чувства, които то пораждаше в мен. Тук се бях опитвал да осмисля своята лична история. И също така тук можех да я барикадирам зад една залостена врата и да се върна към живота си с Моли.
И за първи път ми хрумна да се замисля защо. Защо я бях побрал тук, в подражание на старите покои на Сенч в замък Бъкип, и защо все пак идвах тук, сам и безсънен, да размишлявам над трагедии и нещастия, които не можеше да се поправят? Защо не напуснех тази стая, да затворя вратата зад себе си и никога повече да не се върна? Жегна ме чувство на вина. Защо? Защо бе мой дълг да си спомням онези, които бях загубил, и все още да скърбя за тях? Толкова упорито се бях борил да си спечеля свой собствен живот и бях победил. Вече си беше мой, беше в ръцете ми. Стоях тук, в стая, пълна с прашасали свитъци, развалени пачи пера и спомени за миналото, докато на горния етаж една топла жена, която ме обичаше, спеше сама.
Погледът ми се спря на последния дар на Шута за мен. Тристранното ваяние от паметен камък на лавицата над камината. Всеки път, щом вдигнех очи от работата си на писалището, погледът на Шута ме срещаше. Насилих се и бавно го вдигнах. Не го бях държал от онази нощ на Зимния празник преди три години, когато бях чул писъка. Сега го взех и се взрях в изваяните му очи. Потръпнах от страх, но опрях палец на челото му. „Чух“ думите, които винаги ми изричаше. „Никога не съм бил разумен.“ Това бе всичко. Онези думи на сбогуване, с неговия глас. Изцеляващи и разкъсващи едновременно. Внимателно поставих ваянието на лавицата.
