Всеки знае колко весело се празнува Коледа в Лондон. И колко задружно. Ето защо неговите жители имаха право да се надяват в дъното на душата си, че мистър Смит — при условие че е англичанин ще си даде коледна ваканция.
Но, изглежда, мистър Смит не беше англичанин, (или пък сярната, гъста като пюре мъгла, която изпълваше улиците от обед през тоя 24 декември, бе успяла да го накара да забрави това…
Във всеки случай, когато полицаят Алфред Бърт пое надвечер по Фоксглъв Стрийт, идейки от Уестърн Съркъс, той чу недалеч от себе си шум от падане. Само след миг, колкото да запали джобното си фенерче, Бърт се завтече. Уви, това беше грешка! Разбра го, когато изведнъж видя как някакъв превит на две човек побягва, а на тротоара се очертаваше тъмна неподвижна купчинка. Тази гледка обаче само настърви Бърт. Обстоятелствата му предлагаха изключителния случай да се отличи: той възнамеряваше да се възползва от него! Като разтвори широко пергела на дългите си крака, той доближи свирката до устните си и затърси трескаво своя „патлак“…
Но не било писано на Алфред Бърт да стане сержант. На мястото, където Фоксглъв Стрийт завива под прав ъгъл, за да се слее с Хилари Роуд, той срещна своята съдба в лицето на един безобиден минувач, в когото се блъсна с наведена глава. Докато се изправи, беглецът се бе стопил в мъглата5.
Двайсет минути по-късно полицаят Уидърс откри на свой ред край Уърмхолт Парк един още топъл труп: на стара дама с червена перука, която, ако се съди по сгърчените ръце, е била сполетяна от смъртта, докато е притискала отчаяно към себе си една вече изчезнала чантичка.
Мистър Смит — било защото е искал да си от мъсти за страха, или защото не му е „платено“ за първото престъпление — бе нанесъл двоен удар.
След подобно оскърбление Скотланд Ярд реши естествено да свика ново съвещание. На него се събраха не по-малко от десет „големи клечки“, четирима от които след това, бързайки като обречени, отидоха при министър-председателя сър Люърд Хюз.
Мистър Смит наистина се превръщаше в нещо като национално бедствие, способно — ако не се въведеше бързо ред — да хвърли в паника цял Лондон и което беше още по-сериозно — да постави под съмнение превъзходството на английската полиция.
Сър Люърд попита кога и как Скотланд Ярд смята да сложи край на подвизите на мистър Смит. Сър Кристофър Хънт, главен началник на полицията, му изложи накратко взетите мерки и сър Люърд прецени, не без причина, че те са съвсем недостатъчни, тъй като мистър Смит продължаваше своята касапска дейност. Сър Люърд запита дали Скотланд Ярд е предприел някакви арести. Полковник Хемпторн му отговори, че са извършени дванайсет, но че всички задържани са освободени. Сър Люърд попита дали Скотланд Ярд не е получил интересни сведения от частни лица. Помощник-комисарят Прайър му отговори, че са получени хиляда сто и седемнайсет, че всички са разгледани много внимателно и че три са взети под внимание. Сър Люърд запита сър Кристофър дали той предвижда падане на кабинета, а в отговор сър Кристофър му предложи своята оставка. Сър Люърд отсъди, че това не му е необходимо.
Накрая бе решено да бъдат разгласени с афиши награди, възлизащи от 50 до 2000 лири стерлинги, за всяка информация, която би довела до установяването на самоличността или арестуването на престъпника, и сър Люърд да обсъди с министъра на войната дали е уместно да се призове армията за подсилване на полицейските ефективи.
След съвещанието полковник Хемпторн се приближи до сър Сесил Блейн и го улови за ръката.
— Дявол да го вземе, какво ви става, драги? — запита той, навъсен както винаги. — През целия следобед не обелихте нито дума.
Сър Сесил изгледа полковника ядно.
— Бих искал да ви видя на мое място! Избухна той най-после. — Дъщеря ми се венчава утре в Сейнт Панкрас за някой си Смит!
От своя страна Стърджес, частният секретар на министъра, се мъчеше да вдъхне на своя началник вяра в бъдещето:
— Повярвайте ми, сър, мистър Смит се изсилва много. Неговата дързост ще го погуби.
Но „премиерът“ беше на друго мнение:
— Напротив, Стърджес! Тя му помага чудесно. Човекът е опиянен. Сега вече нищо не ще го спре!
Събитията скоро щяха да потвърдят трагично правотата му.
В момента, когато започва този разказ, мистър Смит бе взел току-що седмата си жертва, все в такова мрачно и мъгливо време, сред неизменния декор на един призрачен град.
Полицаят Хенри Бийчъм беше известен на всички в Шордич със своето търпение и добро настроение. Така деветте момчета на мисиз О’Халорън, към които се присъединяваха понякога единайсетте момичета на мисиз Мълин, можеха да вървят като опашка подире му и да пеят с все гърло: There was an old lady at Brighton6, без той да прояви неодобрението си другояче, освен като се обърне на ъгъла и им се закани с пръст. Нещо повече, лично мисиз О’Халорън си позволяваше да го обсипва с хули всяка събота след изгонването ѝ от една или друга квартална пивница. Въпреки това той я изпровождаше до вратата на дома ѝ със сдържана любезност.
