Само така може да се обясни удивителният развой на долуописаната сцена. С всеки друг освен с Бийчъм тя би била съкратена наполовина…
Беше пет часът сутринта на 28 януари 193.. година и полицаят се спускаше бавно по Куейкър Стрийт, когато се спря озадачен. На по-малко от пет метра от него с интерес следеше приближаването му някакъв човек, кацнал на един електрически стълб, сякаш стълбът беше — ни повече, ни по-малко — кокосова палма.
„Хубава работа! — помисли си Бийчъм, след като премина първият момент на изненада. — Тоя тип се е натряскал здравата!“
И както може да се очаква, това го настрои снизходително.
— Хей, вие! — подвикна той, ускорявайки крачка. — Какво правите там?…
— Чакам андовърския епископ! — отговори просто човекът.
Бийчъм не обичаше много да се говори лошо за епископите, но в края на краищата човекът сигурно не съзнаваше какво казва.
— Няма значение! — отсече Бийчъм. — Слезте! И добави в трогателно-примирителен тон: — Епископът няма да тръгне да ви търси там горе.
Но оня не искаше и да го чуе.
— Вас кой ви пита? — излая той и като се напъна и закашля, изтръгна от гърлото си една храчка, която полетя и се разплеска в нозете на полицая. — Pimple-nosed pig7!
„Pig“, как да е, се търпи! Това е едно от не дотам ласкавите сравнения, чиято острота бе избледняла с времето. Но Бийчъм имаше една слабост: мразеше намеците за носа си.
Затова се опули, сякаш изведнъж бе глътнал сабя.
— „Pimple-nosed“ ли казахте? — натърти той.
— Точно тъй казах! — потвърди оня. И добави, без да му мигне окото: — Не знаехте ли досега каква мутра имате?…
„Боже всемогъщи!“ — помисли Бийчъм. Това бе моментът да покаже силата си
— Зная само едно — отвърна той строго. — Какъв ще стане след малко вашият нос, ако не си затворите веднага зурлата!
— Oh, yes?… I’ll knock your teeth through the back of your head, you blooming cop8!
Човекът бе изрекъл това на един дъх, като истински кокни9! Бийчъм онемя първо за цяла минута, после посегна бавно към куртката си и, извади оттам едно тефтерче с молескинова корица и молив, чийто връх наплюнчи с края на езика си.
Какво ли не би дал, за да уреди нещата с добро. Но сега вече не можеше и да мисли за това. Петима-шестима зяпачи, чиито смехове преливаха от високи в ниски тонове, бяха наобиколили електрическия стълб.
Бийчъм реши въпреки всичко да даде последна възможност на кацналия горе непознат мъж.
— Проклето ченге ли казахте? — запита той с такъв тон, сякаш не вярваше на ушите си, като човек, готов да сметне това за грубо недоразумение.
— God damn and blast your bloody eyes10! Това казвам!
От свежорозово, каквото беше обикновено, честното лице на Бийчъм стана синьо като патладжан. God damn and blast… Това наистина вече е прекалено!
Като прибра тефтерчето и молива обратно в куртката си, полицаят хвана електрическия стълб с две ръце, създавайки впечатлението, че иска да се изкачи по него като на мачта с подаръци.
Но направи друго. Вдигайки бързо ръка, той сграбчи човека за единия крак и го задърпа. Оня, изненадан от внезапната атака, отначало едва не падна. После се оборави и успя да се отскубне от полицая, като го ритна по ръката с левия крак.
В същото време го изруга още по-яростно:
— Get out of my way, you son of a bitch11!
Бийчъм въздъхна. Вече не можеше да избира средствата. Грабвайки свирката си, той я наду като истински Еол — бога на ветровете.
Докато го водеха към полицейския участък, човекът от Куейкър Стрийт, макар и държан здраво под мишниците от полицаите Бийчъм и Джарвис, на десетина пъти едва не се просна на земята. Но щом стигна до прага на участъка, като по чудо възвърна равновесието си.
— Благодаря, приятели! — каза не без известна важност той дори преди сержант Гилфойл, качил се набързо на високата си табуретка, да го подложи на традиционния разпит за установяване на самоличността. — Ще ви бъда много задължен, ако се обадите на телефон Уайтхол 1212.
Хуайтхол 1212, телефонният номер на Скотланд Ярд! Сержантът и подчинените му се спогледаха многозначително.
— Good Lord12! — възкликна Джарвис и започна да разкопчава куртката си. — И ние двамата сме достатъчни, за да ви внушим дължимото уважение към униформата!
Непознатият не се смути:
— Момент, Джарвис! Мислех, че лондонската полиция помни повече физиономиите.
В същия миг Бийчъм викна с изненада:
— Тоби Марш!
— Самият той — рече човекът с поклон. — Трябва да призная, че мустаците ме променят малко. Ще се съгласите ли сега да телефонирате?
Но Джарвис, чийто десен пищял пареше още от ритниците, раздавани щедро от арестанта по пътя от Куейкър Стрий до полицейския участък, не възнамеряваше да се откаже така лесно от отмъщението, в което се бе заклел.
— Влезте там, Марш! — каза той, като бутна вратата на една килия. — После ще видим!
Тоби Марш поклати глава:
— Боя се, че няма да има после, Джарвис!
И между тънките му пръсти, дори без да помръдне, проблесна дълга кама с черна дръжка.
— При най-малкото по-рязко движение от ваша страна ще станете мишена за Дейзи. В интерес на истината трябва да добавя, че в левия ми ръкав има още поне две подобни играчки.
