Мис Поутър се обърна към мистър Крабтрий, очаквайки той да протестира повече или по-малко остро. Но дребният човечец изглеждаше абсолютно неспособен на това. Очите му бяха втренчени, лицето му — посърнало.
— Good heavens! — изрече той най-сетне с глух глас, отдръпвайки непохватно стола си.
Колинс, притеснен, замисляше сложни обяснения. Доктор Хайд го освободи от задължението да ги изкаже.
— И какво? — промърмори той, като отглас от времето, когато бе задържан. — Да не би да се чувствате зле?…
Мистър Крабтрий поклати глава.
— Аз… Аз ви моля да ме извините! — измънка той.
Тръгна с неуверени крачки към вратата. Преди да успеят да му отговорят, я отвори и изчезна.
Мис Поутър се задъха от вълнение.
— Разбирате ли нещо? — попита тя.
Борис Андреев се пресегна за бутилката уиски.
— Бога ми, не! — призна той замислен. — Дори да беше видял мистър Смит, пак нямаше да бъде толкова разстроен!…
Не е необходимо да знаете бридж, за да си направите изводи от предишната глава.
Може би съдържанието ѝ ви е позволило да се сетите нещо?
Ако е така, браво!
Ако ли не, уверявам ви, вие знаете толкова, колкото и мистър Крабтрий.
Дори повече!…
Мистър Крабтрий се насочи към стълбата, хвърляйки около себе си погледи, изразяващи пълна обърканост. Ах, ако Инид не бе заминала за Чизълхърст! Тя щеше да знае как да постъпи!… Той изкачи две стъпала, изкачи четири, после седна и улови главата си с ръце. Краката не го държаха вече. „Не може да бъде! — повтаряше си той. — Не може да бъде!“ Но всъщност не се съмняваше ни най-малко в значението на своето откритие; мъчеше се да направи някакъв извод от него.
След малко шумолене на копринена рокля го изтръгна от вцепенението: Мисиз Хобсън, излязла от кабинета си, го гледаше с оня майчински вид, от който се отърсваше само в присъствието на Борис Андреев.
— Какво ви има, мистър Крабтрий?… Мога ли ла ви помогна?
Мистър Крабтрий изпита тогава едно от най-силните изкушения в живота си. Той се задушаваше от тайната си. Намираше се в положението на човек, който се разхожда с бомба, готова да избухне в ръката му, и не знае къде да я хвърли, за да не хвръкне във въздуха заедно с нея… Събра сили.
— Това… Това е от главата ми! — смотолеви той. — Ще изляза.
— По-добре си легнете и вземете едно хапче с чаша горещ чай… Чувате ли ме?
Мистър Крабтрий стана с мъка и се улови здраво за перилата.
— Да, да… ще изляза! — повтори той с кротко упорство.
Но понеже в същото време той започна да се изкачва по стълбата, мисиз Хобсън помисли, че се оттегля с чест:
— Легнете си бързо. След по-малко от четвърт час ще имате чай.
Вместо да се прибере в стаята си, мистър Крабтрий отиде и почука на вратата на майор Феърчайлд.
— Кой е? — извика прегракнал глас.
— Аз… Крабтрий…
— Какво чакате, че не влизате?
Майорът, седнал в един фотьойл и увил врата си с вълнено шалче, грееше краката си и пушеше лула с разярен вид. Скулите му бяха яркорозови като на кукла, а очите му сълзяха.
— Проклет да бъде тоя климат в Англия! Предпочитам една силна маларична треска, отколкото хрема… Идвате да видите как съм?
— Съвсем не! — отговори невинно мистър Крабтрий. — Искам да ми услужите с оръжие.
Още веднъж той устоя на желанието да се довери. Истината беше толкова невероятна, че старият офицер щеше да се разкрещи до бога и да провали всичко.
— Кого мислите да убиете?
— Никого. Искам да изляза и… Страхувам се, че ще срещна мистър Смит!
— Well, стойте си вкъщи!
— Погрешно ме разбрахте. Трябва да изляза!
Майорът повдигна рамене:
— Много добре. Тия инспектори, дявол да ги вземе, ми конфискуваха колта за „неопределено време“… Но ми остава бастунът-сабя. Ще го намерите на поставката за чадъри.
Без да каже нито дума, мистър Крабтрий се обърна кръгом.
— Впрочем надявам се, че знаете как да си служите с него?
— Боже мой… Достатъчно е да го забия в сърцето на противника си, нали?
Майорът се закашля толкова силно, че се уплаши да не се задуши.
— Точно така! Точно така! Само се постарайте да ми го върнете здрав.
— Ще се опитам — обеща мистър Крабтрий.
Но на майора се стори, че думите му не звучат убедително.
Мистър Крабтрий се върна бързо във вестибюла. Точно когато сваляше пардесюто си от закачалката, един глас го накара да подскочи:
— Излизате ли, драги?…
Малкият човечец едва се сдържа да не извика. Напразно се криеше, намеренията му бяха отгатнати.
— Не… Тоест: да… Не се чувствам твърде добре…
— Интересно! И аз също… Може би стомахът?
— По-точно главата…
— А мен стомахът!
Кратка пауза. После:
— Облечете се. Ще излезем заедно.
Мистър Крабтрий с мокро от пот чело искаше да се възпротиви. Но сега партерът беше пуст, другият следеше и най-малките му движения… Той закопча несръчно пардесюто си, завърза шалчето, което носеше през цялата зима, тъй като гърлото, му беше чувствително. На поставката за чадъри имаше един чадър и два бастуна. Колебливо протегна ръка към тях.
— Търсите ли нещо?…
Мистър Крабтрий се осмели:
— Да, бастуна на майора!
