— Не казахте „Очаква ме да се прибера у дома“, както струва ми се, ще кажат повечето хора, които живеят с болни роднини. Прозвучахте по-скоро като човек, който с обещал да намине да види болната си леля.
— Но аз наистина живея с нея. Наистина! Не съм лош човек, инспекторе. Никога не съм престъпила закона и винаги съм се старала да върша правилните неща.
— Да ви кажа ли какво си мисля аз? Вярвам, че страхът ви е истински и… да, вярвам също и че наистина може да се страхувате за живота си. И съм сигурен, че не сте престъпница, както и сама настоявате, и вероятно сте в голяма опасност. Но откак се срещнахме, ми казахте и някои лъжи. С това ме затруднявате да ви помогна, ето защо бих искал да ми разкажете цялата история — неукрасената истина.
— Моля ви, може ли повече да не говорим? Уморена съм, едва си държа очите отворени.
Тя отпусна глава върху облегалката и затвори очи. Постепенно дишането й се забави. Ако не е заспала, тогава това е най-спокойното състояние, в което я виждах, откак я забелязах за първи път. Стори ми се много интересно, че се страхува само за себе си и за никой друг. Не се тревожеше, че като смени мястото си с него, може да е застрашила живота на Еркюл Поаро. От една страна, в това имаше перфектна логика: боеше се само от точния сценарий, който е била инструктирана да избегне — специфичната комбинация от нея самата и опасното място, това бяха двете неща, които не трябваше да се припокриват. Само тя е била предупредена за мястото, този „знак на съдбата“ не се е явил на Поаро.
И все пак тя би могла да избърза и да се качи на автобуса веднага щом вратите се отвориха и да седне на всяко от останалите двайсет и девет места. Дори да приемем, че е повярвала на всяка дума на непознатия, това би бил начин да си осигури безопасността, нали така? А ето я сега тук, седнала до мен, без никакви тревоги — държи се така, все едно вярва, че проблемът й е разрешен, когато би могла да се качи преди мен и сама да седне на същото това място, преди аз да избера тази седалка за Поаро и себе си.
В това няма никаква логика. Освен ако…
Представих си как Поаро би отговорил на всичките ми забележки: уплашена е, както всеки би бил, да се качи в автобус, в който може да има човек, възнамеряващ да отнеме живота й. Знае, че трябва да стигне до леля си, поради което се върти и като цяло се държи така, сякаш иска да се качи на автобуса и в същото време изобщо не й се иска. Тогава вижда как останалите се качват преди нея, хрумва й идеята да изчака и да види кое място ще остане свободно, ако се качи последна. Да, тази хипотеза върши работа.
И тогава вижда, че единственото свободно място е същото, за което е била предупредена, и… това беше частта, която не можех да схвана. Как от твърде уплашена дори да се приближи до автобуса и да си подсигури „безопасно“ място, изведнъж проявява готовност да седне на същата седалка, за която е била предупредена?
Това предполагаше да приема, че историята й не е лъжа от началото до края, което си напомних, че може и да е вярно.
По времето, когато тя отново отвори очи, около двайсетина минути по-късно, аз продължавах да размишлявам над историята й и се бяха натрупали още повече въпроси към нея. Започнах с един съвсем простичък:
— Защо бяхте днес в Лондон?
Тя извърна глава и се загледа през прозореца. Оживените улици останаха зад нас и сега бяхме заобиколени от зеленина. Скоро щеше да започне да се стъмва.
— Имах среща с приятел.
— Не мога да спра да смятам за странно, че нямате нито куфари, нито дамска чанта…
— Това не е вярно. Шофьорът взе куфара ми, когато взе и останалите. Всичките ми вещи са в него.
— Нямахте куфар, когато ви видях за първи път.
— Там беше — настоя тя. — Оставих го до някакви други. Сигурно… сигурно съм се отдалечила от него. Ако не ми вярвате, изчакайте да стигнем Кобъм. Тогава ще видите.
— Този мистериозен непознат, който се е приближил до вас… какво беше настроението му, как се държеше? Дали е искал да ви помогне, или да ви уплаши?
— О, наистина ме уплаши. Направо загубих ума и дума.
— Разбира се, но напълно сигурна ли сте, че намерението му е било да ви уплаши?
Тя внезапно се ядоса.
— Сигурна съм, защото точно това направи — никога преди не съм изпитвала такъв ужас, инспекторе. Така че, да, сигурна съм.
— Ами ако се е опитвал да ви спаси живота? — продължих да настоявам. — Ами ако на практика той е спасил живота ви? Помислихте ли за това?
— Не искам да мисля за нищо. Моля ви, престанете да ми задавате въпроси, на които не мога… Моля ви, спрете!
— Разбира се.
Последното, което исках, беше да я притеснявам. Мислите ми обаче останаха съсредоточени върху проблема. Ако целта му е била да й помогне, би трябвало да са му известни няколко факта — че тя ще пътува с автобуса на компанията „Кингфишър“ от Лондон и че друг пътник в същия автобус планира да я убие, но би могъл да го направи само ако тя седне на мястото откъм прохода на седмия ред седалки. Това означава ли, че непознатият е знаел къде планира да седне евентуалният убиец на Джоан Блайт?
Жената с диамантения глас и златистата коса…
