Как не се сетих досега? Тя седеше точно до нея и — с преднамерено висок глас, както сега ми се стори — се изказа нелюбезно за Джоан Блайт още преди да се качим в автобуса. Възможно ли е тя да е човекът, решил да я убие? Но аз чух да казва, че предпочита да седи до Поаро, и сега стана точно това. Възможно ли е простата размяна на местата да е достатъчна, за да я накара да зареже плановете си да убие Блайт? Или сега възнамерява да убие Еркюл Поаро?
„Среднощна сбирка“, промърморих под нос.
Чух тихо ахване до себе си. Обърнах се и се стреснах от изражението на лицето на Джоан Блайт. Беше същото като това, което видях, когато за първи път я забелязах — абсолютен ужас, все едно е видяла нещо страховито.
— Какво има? — попитах я.
— Казахте… казахте нещо… което не чух добре.
Независимо от малкото разстояние между нас, шумът от двигателя пречеше да се чуе какво точно казва спътникът ти, освен ако не гледаш и устните му.
— „Среднощна сбирка“ — повторих. — Говорят ли ви нещо тези думи?
— Не, не, нищо — запелтечи тя, обезумяла от страх. — Какво означават? За какво става дума? Кажете ми какво имате предвид! Защо ги казвате?
— Дамата, която седеше до вас, четеше книга със заглавие „Среднощна сбирка“. Изглежда, никак не й се нравеше мисълта хората да го видят — във всеки случай, не и аз. Като се има предвид характера й, зачудих се дали тя не би могла да е евентуалният убиец, който вашият мистериозен непознат е имал на ум.
Изрекох всичко това с лека усмивка. Струваше ми се, че едно по-шеговито отношение от моя страна би я предразположило да се развесели малко или дори да си признае, че е измислила всичко — макар да няма съмнение, че страхът й беше истински. Едва можех да си поема дъх от бремето му, надвиснало между нас.
И тогава, точно толкова бързо, колкото беше изскочил, ужасът й изчезна. Тялото й се отпусна, очите й се замъглиха и гласът й прозвуча почти отегчено, когато каза:
— Не видях никаква книга.
Запаметих всяка подробност от разговора ни, за да мога после да го разкажа на Поаро. След като Джоан Блайт разбра, че „Среднощна сбирка“ е заглавие на книга, страхът й изчезна и тя напълно загуби интерес към темата. Но нямах никакво съмнение, че онези думи имат огромно значение за Джоан Блайт: фразата „среднощна сбирка“ я изпълваше с ужас.
Останалата част от пътуването до Кобъм мина без повече приключения и там направихме първото официално спиране. Джоан Блайт ми подхвърли едно неохотно „Благодаря“, преди да слезе. Каза истината поне за едно — наистина има куфар, видях как шофьорът й го подава.
Тук беше дори по-студено, отколкото в Лондон. Дъхът ми замръзна във въздуха, докато стоях до автобуса, спрял срещу заведение, наречено „Тартар Ин“, и чаках Поаро. Стреснах се, когато най-накрая дойде при мен. Той притежава едно от най-изразителните лица сред хората, които познавам, и можех да кажа, без дори да е изрекъл и дума, че е напълно изтощен. Кой знае какво бе изстрадал, откак говорихме за последно.
— За Бога, Поаро, толкова неприятна ли беше?
— Кой да е бил неприятен?
— Дамата с книгата.
Огледах се, за да видя дали тя е сред хората, които слизат от автобуса сега. Не всички искаха куфарите си от шофьора, някои искаха само да се поразтъпчат. Возилата на автобусната компания „Кингфишър“ не бяха чак толкова удобни, колкото ги представяше Алфред Биксби.
— Беше прибрала книгата, когато седнах до нея — каза Поаро. — А що се отнася до това дали е неприятна… няма обикновена дума, която би била подходяща.
— Какво имате предвид?
— Накара ме да се замисля за доста неща, Кечпул. Не ме питай повече, не и докато не се яви възможност да помисля и да стигна до заключение — изсумтя недоволно. — Една от причините да намирам пътуването за толкова désagréable11, е, че човек не може да си размърда ефикасно малките сиви клетки, когато тялото му е подхвърляно нагоре-надолу в адски шумна измишльотина на колела!
— Изглеждате много зле — казах и ме обзе внезапна паника. — Поаро, да не сте яли нещо? Можем ли да сме сигурни, че не сте…
Той се изкиска доволно и ужасът ми премина.
— Значи си помислихте, че Еркюл Поаро е бил отровен от онзи дявол, неуловимия убиец от седмия ред? Non. Ще пристигна в „Кингфишър Хил“ в отлично физическо състояние.
— Значи все още отиваме там? Помислих си, че плановете ни са се променили.
— Никога. Исках само да оставя такова впечатление у la pauvre mademoiselle. Къде е тя? — Поаро се огледа. — Виждаш ли я?
— Не, трябва да се е омела бързо. Проклятие! Гледах за теб и за момент я изпуснах от поглед.
— И какво се надяваше да видиш? Автомобил, каран от немощната й леля? — усмихна се Поаро. — По всяка вероятност такава личност изобщо не съществува. И все пак беше интересна история. — Той кимна леко, сякаш потвърждаваше пешо пред самия себе си.
