— Не знам! — проплака жената. — Но знам, че е това място. До пътеката, на седмия ред вдясно. Само това място и никое друго, така каза той. Нищо няма да ми се случи, ако седя на всяко друго място. Моля ви, сър, нека заема вашето място, а вие седнете на моето!
— Кой ви го каза?
— Мъжът! Един мъж… Аз… не го познавам.
— И ако седите точно на това място, какво ви каза той, че ще стане? — попита отново Поаро.
— Не ви ли казах току-що? — изстена жената. — Каза, че ще бъда убита! „Помни ми думите“, каза той. „Запомни предупреждението ми, или няма да слезеш жива от оня автобус“.
След като направи това изумително изявление, жената със странното лице стисна устни толкова решително, че по-нататъшният разговор стана невъзможен. Без да обръща внимание на възмутеното пелтечене на Алфред Биксби („Представяте ли си, мосю Поаро! Убийство в кола на автобусна компания «Кингфишър»? Такова нещо просто не може да стане!“), Поаро нареди на шофьора да спре, за да може клетата жена да излезе навън и да си успокои нервите.
Тръгнах по пътеката с намерение да се присъединя към тях, но един остър поглед на Поаро ми подсказа, че не съм поканен. Шофьорът спря автобуса встрани на улицата, по която се движехме в онзи момент. Познавам повечето райони на Лондон, но тази безлична редица от къщи и магазини ми беше напълно неизвестна. Имаше шапкарница и една сграда, която се извисява над останалите, с голяма табела на фасадата — „Макалистър & Синове ЛТД. Разчистване на помещения — продажба на цялата мебелировка със забележителна отстъпка!“ Никой от нас нямаше представа колко дълго ще трябва да чакаме, докато Поаро проведе конфиденциалния си разговор отвън. Хората в автобуса шушукаха и тонът на повечето издаваше възбуда.
— Кечпул!
Вдигнах очи и видях Поаро на пътеката до мен.
— Ела навън, моля те.
— Мислех, че искаш да…
— Последвай ме, Кечпул.
Заобиколихме автобуса и намерихме причината за нашето забавяне свита и трепереща до една стена.
— Това е инспектор Кечпул! — представи ме Поаро, все едно не се бях представил сам.
В този момент осъзнах, че все още държа правилата на играта в ръката си. Бързо сгънах листа и го прибрах в джоба. Жената вдигна очи, когато спрях пред нея.
— Не — каза младата жена, — не беше той. Сигурна съм, че не беше той. Съжалявам, вероятно всичко се е объркало в ума ми.
— Какво става? — попитах Поаро. — Кой не съм?
— Джентълменът, който казал на нашата приятелка тук, че ще бъде убита, ако седне на мястото вдясно от пътеката на седмия ред седалки.
— Моля? Да не би да предполагаш…
— Не предполагам нищо, Кечпул. Мадмоазел, не ми ли казахте преди по-малко от две минути, че мъжът, който е отправил това предупреждение към вас, е същият, с когото сте разговаряли, преди да се качим в автобуса? Този мъж, инспектор Кечпул, който стои пред вас сега, за него ли говорите?
— Да, казах го, но щом видях лицето му сега, разбрах, че съм сгрешила — проплака тя.
— Обаче има прилика между Кечпул и мъжът, който ви е казал, че ще бъдете убита, ако седнете на онова конкретно място?
— Да, сър! И двамата са високи, с еднакъв цвят на косата. Но… другият имаше странни очи.
— Странни в какъв смисъл? — попита Поаро.
— Не знам! Не мога да го обясня.
— Преди, докато чакахме да потеглим, вие настояхте да узнаете самоличността на инспектор Кечпул, нали така?
Младата жена кимна.
— Направихте го, защото тогава си помислихте, че е човекът, който ви е отправил онова странно предупреждение?
— Не! — извика тя, явно притеснена от предположението му. — Не, аз… не знам какво съм си мислила тогава. Струва ми се, че беше толкова отдавна…
— Оттогава са минали по-малко от трийсет минути — подсети я Поаро. — Не намирам нечестността ви за впечатляваща, мадмоазел, но има нещо друго, което намирам за още по-малко впечатляващо — измама, която включва и преструвка за амнезия! Не можете да измислите адекватна история, така че тази внезапна загуба на памет ви е твърде удобна, така ли е?
— Била съм честна през целия си живот — разрида се жената и аз изпитах симпатия към нея. — Има неща, които не искам да ви кажа… неща, които не мога да ви кажа. Истината е… Не повярвах, че инспектор Кечпул е този, за когото се представи, защото… ами, защото се страхувах от това, което може да ми се случи… вътре в автобуса. Всичко изглежда толкова нереално.
Чакахме да продължи.
— Ужасена съм от момента, в който онзи мъж ме предупреди, че може да бъда убита! Кой не би бил ужасен? Абсолютен непознат се появява от нищото, за да ти каже, че ще бъдеш убит, ако седнеш на определено място в автобус… Кой не би бил ужасен в това положение? Затова изпаднах в онова състояние. И после изневиделица се появява той — тя ме посочи — и започва да ми задава въпроси. Какво трябваше да си помисля? Ще ви кажа какво си помислих. „Дали това не е човекът, който е дошъл да ме убие, ако седна на грешното място? Да не би само да се преструва, че е полицай?“ Не че повярвах на това, което първият мъж ми каза, не му повярвах напълно, искам да кажа, защо някой ще иска да ме убива? Не съм навредила на нито една жива душа.
