— Трябва да го кажеш така, че всеки да го чуе: че презираш играта „Монополи“.
— За какво говориш, Поаро? Не съм в настроение за… — канех се да кажа „игрички“ — обичайната ти колекция от номера.
— Не притежавам никакви колекции, mon ami. А сега прочети правилата, моля те, не се бави, скоро ще потеглим.
Въздъхнах и започнах да чета, или по-скоро да се взирам в миниатюрните думички и да се опитвам да се концентрирам върху тях, но колкото и старание да полагах, не можех да ги разбера. Тъкмо се готвех да го кажа, когато чух възмутения глас на Алфред Биксби да се извисява над общата гълчава около нас.
— Боя се, че това е последният ви шанс, мис — каза той.
Седях на такова място, че го видях как се навежда напред, беше на едно от предните места непосредствено зад шофьора, точно срещу вратата, и отправяше забележките си към човек, който стоеше отвън.
— Никой автобус на компанията „Кингфишър“ не е забавял дори и с минута часа на потеглянето си и това е традиция, която възнамерявам да спазвам! Не сте единственото камъче на плажа, млада госпожице! Имам двайсет и девет други пътници, за които трябва да мисля, и които не искат да закъсняват… има и жена с пеленаче! Така че, тръгвате ли с нас, или не?
Тя е, промърморих под нос, когато миг по-късно се появи жената със странното лице.
Свиваше се, все едно я е страх, че Биксби може да стане от мястото си и да се нахвърли върху нея. Що се отнася до него, той наистина изглеждаше така, сякаш иска да направи точно това.
— Шофьор, затворете вратите — заповяда с овладян глас Биксби.
Шофьорът изпълни нареждането му. После завъртя ключа за двигателя.
Жената, по чието лице имаше следи от сълзи, остана неподвижна в предната част на автобуса.
— Моля, заемете мястото си, мис — обърна се Биксби към нея, — има само едно свободно, не е като да са дузини и да трябва да избирате! — той се изправи на крака и посочи. — Там, седми ред.
— Мисля, че наистина беше прав, Кечпул — каза Поаро. — Поведението на la pauvre започва да ми става интересно. Виж как усилено мисли, в ума й има загадка. Докато не я разреши, няма да знае…
— Да знае какво, Поаро?
— Дали иска да пътува с нас, или не. Собствената й нерешителност й създава голямо притеснение.
Когато тонът на неодобрителните забележки на другите пътници започна да се повишава, нещастната жена забързано се придвижи и седна. Секунди след това потеглихме, но не мина много и Биксби отново стана. Тръгна нагоре-надолу по пътеката с твърдото намерение да разкаже на всеки един от нас колко дълбоко съжалява, че едва не сме били принудени да претърпим забавяне при това пътуване, което несъмнено щяло да се окаже най-щастливото преживяване в нашия живот. Пропуснах някоя и друга дума благодарение на прекалено силния вой на двигателя. Биксби обаче не спомена това печално обстоятелство — не предложи нито извинение, нито обяснение — и от мълчанието му по въпроса заключих, че грохотът ще ни съпровожда по целия път до „Кингфишър Хил“.
След малката реч, вече от почти десетина минути разучавах правилата на „Пийпърс“, когато чух отчаян писък. Дойде от място на няколко седалки пред мен. Веднага след писъка жената със странното лице се появи на пътеката.
— Спрете, моля! — провикна се тя към Биксби. После се обърна към шофьора: — Спрете незабавно автобуса! Трябва… Моля, отворете вратите! Не мога да остана тук, да седя тук — Тя посочи към мястото си. — Аз… освен ако някой не пожелае да смени мястото си с моето, ще трябва да ме оставите да сляза.
Биксби поклати глава, горната му устна се сви.
— А сега вие ме чуйте, мис — каза той, докато бавно вървеше към нея.
Поаро се изправи и застана между жената и Биксби.
— Мосю, бихте ли ми позволили да се намеся? — каза той, като се поклони леко.
Биксби се поколеба, но после кимна.
— Стига това да не доведе до забавяне, мосю Поаро. Сигурен съм, че разбирате, тези хора имат домове и семейства, които ги чакат.
— Bien sûr10 — Поаро се обърна към жената. — Mademoiselle, желаете да седнете на друго място, така ли?
— Да. Трябва. Аз… важно е. В противен случай не бих молила.
Категоричен, рязък глас, който ми беше добре познат, каза:
— Мосю Поаро, моля ви, бъдете така добър да изпълните желанието й и й отстъпете мястото си. Предпочитам да седя до световноизвестен детектив, отколкото до истерична глупачка. През последните петнайсет минути не прави нищо друго, освен да охка и да трепери, изключително досадно е.
Значи la pauvre mademoiselle, клетата госпожица, както Поаро я нарече, през цялото време бе седяла до собственицата на онази проклета книга! Нищо чудно, че не иска да остане там и секунда повече. Вероятно е направила грешката да погледне корицата на книгата и е получила съответното кастрене.
— Какво му има на мястото ви? — попита Поаро. — Защо желаете да се преместите?
Тя поклати диво глава, после извика:
— Няма да ми повярвате, но… ще умра, ако седя там. Някой ще ме убие!
— Моля ви, обяснете ми какво имате предвид — продължи Поаро. — Кой ще ви убие?
