За щастие, точно когато най-мило ме убеждаваше да си взема трето парче плодова пита, в гостната на Кейплинг влетя съседка с новината, че бебето на семейство Дърбар — „същинско малко ангелче“ — сега е готово да приема гости и мисис Кейплинг излетя с такова количество увити в хартия парчета кекс, което би притеснило всяко здравомислещо новородено.
След като двете жени излязоха, Поаро се обърна към Кейплинг:
— Разкажете ни за убийството на Франк Девънпорт. Моля ви, не пропускайте и най-дребната подробност.
Вече му бяхме описали всичко, станало по време на пътуването от Лондон и краткия ни престой в „Кингфишър Хил“. Кейплинг толкова често ахкаше и охкаше „Мътните го взели!“, та накрая им загубих броя.
— Нали знаете, че Хелън Актън веднага призна за убийството? — каза той в отговор на въпрос на Поаро.
— Знам, че е признала — отвърна му той, — но не знаех, че е станало веднага.
— О, да. Както един от хората ми каза тогава, „започна да лее признания още докато тялото на бедния стар Франк беше топло“. Оттогава се придържа към историята си. И скоро ще плати цената за това, което е направила — Кейплинг се намръщи и потърка брадичката си, — ако, разбира се, тя е човекът, извършил престъплението. Сега, когато Дейзи Девънпорт е признала, започвам да се чудя дали не съм бил прав през цялото време. Дейзи, обаче… — Той поклати глава. — Намирам за трудно да повярвам, че е убила брат си, но пък тя изобщо е доста трудна за разбиране — вероятно най-интересната личност от всички Девънпорт, — а не е да не съм бъркал и преди, мосю Поаро. Много, много пъти в живота и в работата си.
Каза го весело, очевидно без да се притеснява от безбройните си лични и професионални грешки.
— Искрените ми съболезнования, mon ami. Това едва ли е приятен житейски опит, сигурен съм.
— А, да — Кейплинг безгрижно вдигна рамене. — Казвате, че сте информирали Хоум Офис за последното развитие? За признанието на Дейзи Девънпорт, искам да кажа.
— Да, говорих с няколко приятели там — отвърна Поаро. — Беше първото посещение, което направих, след като се прибрах в Лондон.
— Аха. Питам само защото… ами, не съм чул нищо.
— Всичко е наред — успокои го Поаро. — Екзекуцията на Хелън Актън ще бъде отложена и ще започне ново разследване на убийството на Франк Девънпорт. Боя се, че по причина, която съм сигурен, че ще разберете… — Поаро замълча тактично.
— О, разбира се, разбира се — Кейплинг изглеждаше облекчен. — Предполагам, че Хоум Офис ще го поверят на Скотланд Ярд? Семейство Девънпорт… е, те не са обикновени хора. Случаят беше оставен на нас, местната полиция, само защото изглеждаше толкова недвусмислен — докато човек не се срещне с участниците в него, искам да кажа. Сметна се, че ако проблемът бъде решен на местно полицейско ниво тук, в Съри, това може да ограничи щетите за доброто име на семейството. Знаете, да не се допусне да стигне до лондонските вестници…
— Разбира се — каза Поаро. — Обаче сега, когато този решен случаи е отново нерешен, Скотланд Ярд ще поеме оттук нататък. — Той посочи екстравагантно в моя посока, като магьосник, който обявява щастливата поява на изчезнал предмет. — Инспектор Кечпул ще води разследването, а аз ще му предложа цялата помощ, на която съм способен, n’est-ce pas, Кечпул?
— Нещо такова — потвърдих аз.
И двамата знаехме, че ще е точно обратното. В интерес на истината, искаше ми се официално Поаро да е начело, и това да бъде известно на всички замесени. Не очаквах с нетърпение връщането ни в „Малкото ключе“, когато щеше да се наложи да размахвам документите си от Скотланд Ярд и да обяснявам на семейство Девънпорт, че след като са ме изхвърлили от дома си само преди ден, сега нямат избор и трябва да ме приемат отново, както и да отговорят на много разстройващи и притеснителни въпроси. Това, че ще бъда придружен от Поаро, моят партньор в „измамата“, едва ли щеше да помогне да си осигурим топъл прием. Бях изложил пред Поаро всички тези точки по пътя ни към Чидингфолд, но той безгрижно махна с ръка, обвинявайки ме в немотивиран песимизъм.
— Всичко ще бъде наред, mon cher, имай доверие на Поаро, който никога не те е разочаровал.
Сега той говореше с Маркъс Кейплинг:
— Инспекторе, преди миг казахте, че може да сте били прав през цялото време. Прав за какво? Не сте вярвал, че Хелън Актън е виновна дори когато тя ви го е казала?
— Не, не й повярвах. Не и в началото. Обаче тя настояваше и затова си помислих… добре де, защо ще рискува главата си, ако е невинна?
— Независимо от това, вашето първо впечатление е било, че тя е невинна?
— Да, да. Боя се, че беше точно такова.
— Какво ви накара да мислите така?
— Скръбта й след трагедията, като начало. Ако я бяхте видели, мосю Поаро, и вие щяхте да си помислите същото, сигурен съм. Не съм виждал по-ясен случай на жена, която иска от цялото си разбито сърце мъжът, когото е обичала, да е жив, а не мъртъв.
