— Вярвате ли, че сестра ви Дейзи е убийца, както тя твърди?
Ричард не отговори веднага. След почти минута той каза:
— Никога не бих си го помислил, но не бих могъл да кажа, че е невъзможно. Дейзи прави много неща, които обикновените почтени хора не биха направили. Намирам за напълно невъзможно да я разбера, ако искате да знаете истината. С Оливър, нейното обожаващо я кученце, и с мен тя винаги е мила и лъчезарна в един момент и груба и студена в следващия, защото знае, че ще й се размине, но начина, по който говори на татко и майка тази вечер… Ако не го бях видял със собствените си очи… — Той поклати глава в израз на пълното си недоумение, — През целия си живот се е отнасяла към тях с най-голяма почит и уважение, дори когато най-малко са заслужавали подобно отношение. Просто нямаше друг избор — винаги се е страхувала от тяхното неодобрение и наказанията, с които я заплашваха, точно като мен — точно както се страхувам и сега. Те бяха единствените хора, единственото нещо на света, което можеше да я обуздае. Но след представлението й тази вечер… Изведнъж тя стана силната, а те — жертвите. Беше изключително.
Тонът му излъчваше смесица от възхищение и негодувание. След малка пауза той добави:
— Макар че като се замисли човек, в това имаше смисъл.
— В кое е имало смисъл? — попита Поаро.
— Признала е за убийството, когато по една случайност е седяла до вас в автобуса и не е имала представа, че идвате в „Кингфишър Хил“. Несъмнено го е направила, за да се представи като скандална личност. Обича да шокира и да е център на вниманието, била е сигурна, че признанието й няма да има неприятни последици за нея. След това пристига вкъщи, намира ви тук и разбира, че няма нищо, което би могло да ви възпре да ни разкажете как е признала за убийството. Осъзнава, че баща ми скоро може да разбере, че тя, а не Хелън, е убила любимия му син. Това я прави необичайно смела — или безразсъдна, в зависимост от гледната точка. Отказва да понесе унижението да изглежда слаба и победена пред всички нас — много горделива и суетна е моята сестра — затова признава сама, изпреварвайки възможността вие да я обвините…
— Може би сте прав — отвърна Поаро. — Понякога, когато тава, от което се страхуваме, вече е неизбежно, успяваме да намерим у себе си кураж, който не сме знаели, че притежаваме.
— Не и аз — промърмори Ричард Девънпорт. — Сестра ми обяви, че е виновна за убийството на брат ми, а аз все още съм вцепенен от ужас, че баща ми може да разбере, че именно аз съм ви поканил в „Малкото ключе“.
— Няма нужда да разбира за това — успокои го Поаро.
— Благодаря ви. Не мога да ви кажа колко благодарен съм за вашата помощ. И за вашата също, инспектор Кечпул. И въпреки всичко, което казах за Дейзи, аз наистина не мога да си представя, че тя може да убие някого. Мисля, че тя трябва да има някаква особена и сложна причина за странното си поведение. При нея нищо не е просто и ясно.
— И все пак вие искате да използвам признанието й, за да освободя мадмоазел Хелън? — запита Поаро.
— Сигурен съм, че Хелън е невинна — отвърна той.
— Как може да сте толкова сигурен?
— Говорете с нея и ще се убедите сам. Няма причина да е искала смъртта на Франк. Никаква. Тя… тя много го обичаше.
— Да предположим, че и двете жени са невинни: вашата сестра и Хелън Актън. Това означава, че Франк е убит от друг, нали така? Кой смятате, че би могъл да го убие? Кой е имал причина да го направи?
— Не знам! Никой — отговорът му изскочи малко прекалено бързо и настойчиво. — Загрижен съм за невинните. Не искам нито Хелън, нито Дейзи да бъдат обесени и не вярвам, че някоя от тях трябва да бъде обесена…
— Какво искате да кажете? — попитах аз.
— Ако двама души признават за едно и също убийство, и двамата настояват, че те са го извършили — те и никой друг! — и няма свидетели, тогава, разбира се, никой не може да бъде обесен — обясни Ричард Девънпорт.
Облекчението в гласа му показа ясно, че това е предпочитаният от него изход, без значение, че жертвата е била собственият му брат.
— Всяко признание ще отмени другото и няма да има начин да се открие какво е станало в действителност. Никакъв начин.
Два дни по-късно двамата с Поаро бяхме в село Чидингфолд и пиехме следобедния си чай в дома на инспектор Маркъс Кейплинг от полицията на Съри. Нашите проучвания бяха разкрили, че той е ръководил следствието по убийството на Франк Девънпорт. За щастие, Кейплинг веднага изрази готовност да говори с нас и още при пристигането ни се оказа, че е сърдечен човек. Изглеждаше твърде млад за полицейски инспектор.
Съпругата му ни посрещна на прага с възторг, който ми се стори доста пресилен, но скоро разбрах причината. Беше от онзи вид жени, които поставят пред теб чинии, препълнени с всякакъв вид печени лакомства, и после не се успокояват докато всички присъстващи не се натъпчат до пръсване. Ние с Поаро бяхме не толкова желани гости, колкото необходимите вместилища за нейните необуздани пекарски умения.
