Мъжът я подкара към вратата. В коридора чакаха още четирима стражи с извадени оръжия. За зла беда, те вече бяха под контрола на чародеите. Синдер не се надяваше да привлече някой от тях на своя страна.
Засега.
Но ако някой се разсееше, тя нямаше да си прави труда да ги предупреждава.
— Доведете и земляните — нареди Еймъри.
Адри и Пърл започнаха да хленчат, щом ги изправиха, но Синдер намали звука на аудиоинтерфейса си, за да не ги чува. Чудно й беше защо Левана искаше да види мащехата и сестра й, но ако си мислеше, че е привързана към тях, чакаше я разочарование.
— Къде отиваме? — попита Синдер, когато я подкараха по коридора.
Последва дълго мълчание, но най-накрая Еймъри отвърна:
— Ще бъдеш почетен гост на сватбеното пиршество на Нейно Величество.
Тя стисна зъби. Сватбено пиршество.
— Само че съм забравила балната си рокля на Земята.
Този път се изсмя една от жените чародеи.
— Не се тревожи. И бездруго щеше да я изцапаш в кръв.
Синдер се озова пред две злокобни, абаносовочерни врати. Те се извисяваха два пъти над нея и в почти изцяло стъкления, белокаменен дворец пред тях човек изпитваше усещането, че стои на ръба на черна дупка. По средата имаше две дъгообразни черни дръжки от масивно желязо. Лунният герб, издялан в дървото с най-големи подробности, изобразяваше столицата Артемизия и в далечината — Земята.
Двама стражи отвориха вратите и Синдер се изправи срещу редица от чародеи, стражи и, този път, войници мутанти. Момичето потрепери. Това не бяха войници от специалните части като Вълка. Тези мъже бяха преобразени в нещо животинско и гротескно. Здравите им челюсти бяха деформирани така, че да поберат огромните им зъби. Ръцете им висяха тромаво от двете им страни, сякаш гръбнаците им не бяха привикнали на тежестта на яките им мускули и издължените им крайници.
Хрумна й, че си приличат с киборгите. И те бяха направени така, че да превъзхождат онова, което имаха по рождение. И те не бяха деца на природата. Но вместо да бъдат сглобени от жици и стомана, тези същества представляваха пъзел от мускулна тъкан и хрущяли.
Стражът дръпна Синдер за лакътя и тя залитна напред. Войниците я гледаха с пронизващи, гладни очи.
Вълкът й беше казал, че тези войници ще бъдат различни. Непредсказуеми, диви, копнеещи единствено за кръв и насилие. Дори чародеите не могат да ги контролират, а трябва да ги дресират като кучета. Държат ли се зле, наказват ги с болка. Държат ли се добре, награждават ги. Само дето наградите, за които Вълка й бе разказал, не се сториха никак изкусителни на Синдер.
Явно на Земята всяко кърваво убийство беше само по себе награда. Те жадуваха да тръгнат на война.
Синдер разтвори съзнанието си към тях и се опита да долови пулсирането на биоелектричеството им. Енергията им гореше буйно, диво. Глад и нетърпение напираха в телата им. На Синдер й се зави свят само при мисълта да се опита да контролира тази примитивна, груба енергия.
Но трябваше да опита.
Тя си пое спокойно дъх и насочи мислите си към последния войник. Енергията му пареше, лакома и ненаситна. Тя си представи как се охлажда, успокоява. Представи си как войникът поглежда към нея и вижда не враг, а момиче, което трябва да бъде спасено. Момиче, което заслужава вярност.
Синдер улови погледа на войника. Устата му се изкриви в отвратителна усмивка и оголи нащърбените му зъби.
Обезсърчена, Синдер извърна очи.
В края на редицата тя се огледа наоколо. Чуваха се оживени разговори, смях, безреден звън на чаши. Мирисът на гозбите я лъхна като облак пара, излязъл изпод похлупака на някое гърне. Устата й се напълни със слюнка. Лук, чесън, задушено месо и нещо, от което на очите й залютя…
Стомахът й надигна вой. Умът й се замъгли, сякаш в главата й пропълзя мъгла. Не беше яла повече от ден и дори последната й порция беше оскъдна.
Преглътна мъчително и се опита да разгледа салона. От дясно огромните прозорци гледаха към езеро, оградено от крилата на белия дворец, който като огромен лебед сякаш искаше да го защити. Езерото се простираше, докъдето поглед стигаше. Подът на залата се издигаше над водата като тераса, но макар да не закриваше гледката, Синдер усети как сърцето й се свива от ужас. Нямаше перила, които да попречат на човек да падне.
Разговорите постепенно замряха, но едва когато премина през редицата войници, Синдер видя гостите, насядали вляво.
Оранжевата лампичка светна пред погледа й и изобщо не угасна, все едно накъде поглеждаше. Всички тук използваха обаянието си.
В средата Левана седеше на масивен бял трон, чиято облегалка беше украсена с фазите на луната. Тя беше облечена с изящна червена сватбена рокля.
