Стомахът й се бе свил, сърцето й беше разбито, но тя успя да стигне до коридора, за който Трън й беше казал. На ъгъла спря, подаде глава и отново се скри с разтуптяно сърце.
Там имаше страж.
Трябваше да го очаква. Дали всички асансьори бяха под охрана? Ами стълбищата?
Отчаяние се промъкна в бездруго обърканите й мисли. Търсеха я, а без Трън тя беше уязвима и нямаше план.
Нищо нямаше да излезе. Сама нямаше да може да се справи. Щяха да я заловят, да я хвърлят в затвора, да я убият. И Трън щяха да убият, Синдер нямаше да успее и те всички…
Крес притисна юмруци в очите си и след малко усети как страхът отминава.
Дръж се храбро, беше й казал Трън.
И тя трябваше да се държи храбро.
Сдържайки дъха си от страх да не я чуят, тя се опита да измисли друг начин да стигне до четвъртия етаж.
Тогава чу приближаването на стъпки. Скри се зад една статуя без ръка и се сви на кълбо.
Дръж се храбро.
Трябваше да се съсредоточи. Да помисли.
Коронацията щеше да започне скоро. Значи трябваше да стигне в контролния център, преди да приключи.
Когато стражът отмина и Крес се увери, че няма да й прилошее, вдигна глава и надникна иззад статуята. Коридорът не беше широк, но бе натъпкан с какви ли не вещи — шкафове, картини, навити килими, кофи.
Тогава й хрумна идея. Тя се опря на стената, стана и се отдалечи от статуята. После се засили и я блъсна с все сила.
Подхлъзна се и падна на коляно. Стисна зъби, за да не изохка. Статуята се заклати. Назад. Напред. Назад…
Крес вдигна ръце, статуята се наклони към нея, удари я по бедрото и се разби на пода. Тя захапа юмрука си, за да не извика, но бързо закуцука към асансьора и се скри зад куп навити килими.
Не след дълго стражът се стрелна край скривалището й.
Крес преглътна болката в коляното и бедрото си и се измъкна иззад килимите. Хукна към изоставените асансьори. Застигна я вик от изненада. Тя се блъсна в стената и натисна бутона за повикване. Вратите се плъзнаха встрани.
Качи се.
— Врати, затворете се! — и вратите се затвориха.
Проехтя изстрел. Крес изпищя. Куршумът се заби в стената зад нея. Друг рикошира във вратите точно преди да се затворят.
Тя се подпря на стената и изстена. Кракът я болеше и сигурно щеше да посинее.
Асансьорът започна да се изкачва и след миг си даде сметка, че не е избрала етажа. Но и без това стражът долу щеше да следи къде ще слезе.
Трябваше да действа обмислено. Да мисли като престъпник.
Крес се опита да се подготви за онова, което щеше да я посрещне, когато вратите се отвореха. Още безкрайни коридори, още места, на които да се крие.
Затвори очи и си представи картата на двореца, която бе разучила в къщата. В средата се намираше тронната зала, чиято тераса се издаваше над езерото. Останалите неща постепенно дойдоха на мястото си. Частните покои на чародеите и двора. Банкетната зала. Залите за развлечения и стаите на администрацията. Музикалният салон. Библиотеката.
И контролният център на кралицата, включително апаратните, в които се записваха пропагандните послания — удобно и безопасно.
Асансьорът спря на третия етаж. Разтреперана, Крес скри пистолета в гънките на полата си. Вратите се отвориха.
Тълпа непознати стоеше насреща й. Крес извика. Едва се сдържа да не побегне, мозъкът й пищеше да се скрие, но нямаше къде. Мъжете и жените я изгледаха с погнуса и подозрение. Тези, които бяха най-близо до асансьора, се поколебаха дали да не изчакат другия. Но в този миг някой изрече нещо неясно, влезе и останалите го последваха.
Крес се дръпна до стената, но въпреки че асансьорът беше претъпкан, всички гледаха да стоят по-настрана от нея.
Тревогата й започна да отминава. Тези хора не бяха лунитяни. Бяха гости от Земята и ако се съдеше по официалното им облекло, отиваха на коронацията.
Последното нещо, което Крес искаше, бе тълпата да я повлече към церемонията.
Вратите започнаха да се затварят и Крес се покашля.
— Извинете, но искам да сляза тук.
Тя се провря между хората и смачканата й пола се закачи тук-там за изящните рокли и костюми. Мнозина й хвърлиха свъсени погледи, но все пак с удоволствие й сториха път.
Защото си мислеха, че е лунитяка. Истинска лунитянка, която може да ги манипулира.
— Благодаря ви — измърмори Крес на човека, който попречи на вратите да се затворят. Тя се изниза навън с разтуптяно сърце.
Още един красив коридор. Още прекрасни гледки. Пиедестали със статуи и изрисувани вази над тях.
Крес жадуваше за семплата обстановка на „Рампион“.
Тя се притаи до стената и почака, докато асансьорът замина, а сетне повика друг. Трябваше да се качи още един етаж нагоре. Трябваше да намери стълбището или да се върне обратно в коридорите на прислугата. Смяташе, че тук е прекалено открита. Всеки можеше да я види.
Звънът оповести пристигането на другия асансьор и, уплашена, Крес бързо се скри. Вратите се отвориха, отвътре се чу смях, а тя затаи дъх, докато се затворят.
