Куршум откъсна половината лице на жена.
Копие прободе стомаха на мъж.
Виковете от болка и победният вик бяха неразличими. Остра миризма на кръв. Но хората прииждаха. Хората, които тя бе довела тук.
Сърцето на Уинтър се сви. Понечи да тръгне, но Хиацинт я спря.
— Кръв ще залее двореца — прошепна тя. — Водите на езерото ще почервенеят и дори земляните ще го видят.
Хиацинт я стрелна с очи, разтревожен:
— Уинтър?
Тя не го чу. В съзнанието й отекваха гласове. Дръпна се рязко, запрепъва се напред и падна върху тялото на един от вълците воини. Имаше нещо познато в лицето му, в мъртвите очи, които се взираха нагоре.
Уинтър отметна кичур кървава коса от челото му и извика.
Беше алфа Стром.
Тя бе виновна, тя бе виновна за смъртта му. Тя го бе помолила да се сражава за нея, а сега той беше мъртъв…
Хиацинт я хвана за ръката.
— Уинтър, какво правиш?
Тя се свлече, ридаейки върху тялото на мъжа.
— Умирам — прошепна и впи пръсти в мръсната риза на Стром. Хиацинт изруга.
— Знаех си, че тази идея няма да е за добро. — Той я дръпна, но тя отскубна ръката си. Огледа се, битката бе в разгара си.
— Съсипана съм. — По лицето й се стичаха сълзи, примесени с кръв. — И здрав човек не би преживял това. А какво остава за мен?
— Трябва да се махнем оттук. Хайде. — Този път той пъхна ръце под мишниците й, изправи я на крака и я притисна към себе си. Разнесе се вик и тя извърна взор към двореца. Чародеите бягаха. Мнозина бяха мъртви или агонизираха на стълбите. Бяха ги надвили. Хората бяха много и раболепните слуги на кралицата не удържаха фронта. Точно както Синдер се надяваше.
Цели армии гинеха — и от двете страни.
Толкова много смърт.
Вдъхновени от победата си, бойците нахлуха в двореца и подгониха чародеите.
Уинтър зърна яркочервена коса и сърцето й подскочи.
— Скарлет! — провикна се тя и опита да се измъкне от Хиацинт. — Не, Скарлет! Не влизай там! Стените кървят! — Думите й преминаха в конвулсии, а Скарлет спря и се обърна. Огледа тълпата, за да види кой я вика.
Хиацинт издърпа Уинтър под един навес.
— Там е опасно! — изписка Уинтър, погледна край Хиацинт, но от Скарлет вече нямаше и следа. Тя увисна в ръцете му и впери взор в уплашените му очи. — Вътре е опасно. Стените… кръвта. Тя ще пострада и ще умре. Всички ще умрат.
— Добре, Уинтър. Успокой се. — И той приглади косата край лицето й. — Скарлет е силна. Нищо лошо няма да я сполети.
Тя се просълзи.
— Не е само Скарлет. Всички ще умрат и никой не знае, никой не вижда това, освен мен… — Гласът й секна и тя зарида. Истерично. Политна, но Хиацинт я хвана. — Ще ги изгубя всичките. Те ще се удавят в собствената си кръв.
Зад стените на двореца воят на битката се чуваше далечен и приглушен, но предсмъртните стенания огласяха двора и улиците. Уинтър погледна със замъглени очи над рамото на Хиацинт. Тела, кръв, изостанал войник, човек, който си пробива път сред разрушенията, за да се погрижи за живите. Сваля тела от други тела. Едно момиче по престилка, учудващо чисто, късаше копчетата от черната роба на един чародей.
— Трябваше да те оставя при дървосекачите — измърмори Хиацинт.
Момичето ги видя, сепна се и побягна, за да претърси джобовете на друга жертва. Прислужница от града, каза си Уинтър, макар че не я познаваше.
— Можеше да съм на твое място — прошепна Уинтър след нея. — Дъщерята на страж и шивачка. Аз трябваше да съм на нейно място, да търся дребни съкровища. А не да съм принцеса. Хиацинт хвана лицето й с ръце и я накара да го погледне в очите.
— Хей — рече той строго, но и нежно. — Ти си моята принцеса, нали? Винаги ще бъдеш моята принцеса, все едно къде си се родила, все едно за кого се е оженил баща ти.
Очите й се замъглиха. Тя стисна ръката му.
— А ти си моят страж.
— Точно така. — Леко докосване. Мазолестият палец по челото й. Уинтър потръпна. — Хайде. Да се махаме оттук.
Той понечи да я дръпне, но тя се вкопчи в ръката му.
— Трябва да помогнеш на Селена, на Скарлет и на другите.
— Не. Тя или ще спечели, или ще изгуби. Аз нищо не мога да променя. Но… мога да се погрижа за теб. Поне веднъж.
— Ти винаги се грижиш за мен.
Той стисна устни и сведе поглед към белезите й, а сетне отвърна очи. Тъкмо се канеше да заговори, когато Уинтър усети някакво движение.
Прислужницата се бе промъкнала зад тях с безизразно лице. Замахна с окървавен нож в ръка.
Уинтър извика и дръпна Хиацинт настрани. Ножът се впи в ръката му, разкъса ризата му. Той светкавично се извърна и хвана момичето за китката, преди да замахне отново.
— Не й причинявай болка! — викна Уинтър. — Манипулират я!
— Забелязах — изръмжа Хиацинт, стисна ръката й и тя изтърва ножа. Сетне я блъсна с все сила настрани.
Миг по-късно той захвърли пистолета и ножа колкото можа по-далеч. Преди да го използват срещу него. Преди собствените му ръце да се превърнат в оръжия срещу него.
— Не мисли, че това ще ти помогне.
Уинтър изплака.
Еймъри. Стоеше на улицата, но не се усмихваше. За първи път не се преструваше. Без самодоволство, без жестокост, без ирония.
Беше загубил душевното си равновесие.
