Прислужницата, освободена от контрола му, побягна по уличката. Еймъри я пусна. Дори не погледна след нея.
Хиацинт застана пред Уинтър, без да знае защо. Еймъри можеше да го премести само с мисълта си. Можеше да си играе с тях като с пионки върху шахматната дъска на кралицата.
— Ти нямаш дарба — рече провлечено Еймъри, а черните му очи горяха, — и затова не разбираш, че на нас не са ни нужни пистолети и ножове, за да убиваме. Със силата, която имам аз, светът се превръща в оръжеен склад.
Еймъри пъхна ръце в ръкавите си. Беше неспокоен, изглеждаше уморен и ядосан.
— Мога да те удуша със собствения ти колан — продължи той, като говореше все така бавно. — Можеш да се прободеш с вилица. Можеш да извадиш очите си със собствените си ръце.
— Нима мислиш, че не знам на какво си способен? — Хиацинт изпъна гръб, но Еймъри все още не го бе овладял.
Засега.
Ала щеше да го стори.
Ето я и ужасната му усмивка.
— За мен ти си плъх. — Той премести поглед към Уинтър. Устните му се извиха с отвращение. — Но тя все пак направи своя избор, нали?
Сърцето на Уинтър щеше да изхвръкне. Думите на Еймъри отекваха в изтощеното й съзнание. Удушавам. Пробождам. Изваждам.
И той щеше да го направи. Не сега, по-късно.
По тялото й премина хлад от омразата, която видя на лицето на Еймъри.
— Трябваше да ме приемеш за свой съпруг — рече той.
Уинтър се опита да преглътне, но устата й бе пресъхнала.
— Можех, но едва ли щеше да е по-истинско от виденията, които ме измъчват.
— И ти избра един жалък страж.
Устните й потрепнаха.
— Ти не разбираш. Той е единственото истинско нещо.
Лицето на Еймъри помръкна.
— Но скоро ще бъде мъртъв, малка принцесо — той произнесе титлата като обида. — Истински или не, аз ще те имам. Ако не като съпруга или драговолна метреса, то като вещ в красива витрина от скъпоценни камъни. — В очите му светна налудничав блясък. — Твърде дълго чаках, за да те пусна сега.
Изопнал рамене, Хиацинт криеше Уинтър зад гърба си. По лакътя му се стичаше вадичка кръв и капеше на китката му. И на земята. Той беше безсилен, стоеше, изричаше жестоки слова и се надяваше никой да не усети колко уплашен бе в действителност.
Ала Уинтър знаеше. Тя винаги беше живяла в страх.
Еймъри погледна доволно Хиацинт.
— Чакам този миг, откакто те изправиха пред съда. Още в онзи ден трябваше да те видя как умираш в тронната зала.
Уинтър потръпна.
— Сигурно си останал много разочарован — рече Хиацинт.
— Така е — съгласи се Еймъри, — но точно затова ще се насладя още повече на този миг. — Бузата му потрепна. — Как да те убия? С моята ръка? С твоята? — Очите му искряха. — С нейната? Ах, как неутешимо ще страда тя след това! Да се превърне в оръжието, което ще причини смъртта на нейния любим. Може би ще я накарам да те удуши с хубавите си пръстчета. Или пък да разбие черепа ти с камък.
На Уинтър й прилоша.
Хиацинт…
Хиацинт.
— Това ми харесва — рече Еймъри замислен.
Ръцете на Уинтър се размърдаха. Тя не знаеше дали ще го удушат, задавят, удрят до смърт или ще го прободат. Знаеше, че Еймъри я е овладял, че и Хиацинт е в опасност и това е краят. Нямаше средно положение. Нямаше победители. Тя беше глупачка, глупачка, глупачка.
Сълзите й течаха, но Уинтър държеше очите си отворени.
Хиацинт се обърна към нея. Тя уви ръце около врата му. Докосна с палци гърлото му. Той възкликна тихо, сякаш искаше да я избута, но Еймъри не му позволи.
Уинтър не можеше да гледа. Не можеше. Плачеше неудържимо. Усещаше гърлото на Хиацинт под пръстите си. Беше ужасно, гърлото му беше крехко…
През сълзите си зърна нещо червено.
Скарлет се промъкваше зад Еймъри. Над умрелите тела. С нож в ръката.
Щом видя, че Уинтър я съзря, тя вдигна пръст до устните си.
Еймъри извърна глава.
Не към Скарлет, а към огромно, ревящо нещо.
Еймъри се разсмя и махна с ръка. На няколко крачки от него Вълка падна и зави от болка.
— Аз съм първият чародей на кралицата! — извика Еймъри с блеснали очи и изръмжа над гърчещото се тяло на Вълка. — Мислиш, че няма да те усетя как се промъкваш зад гърба ми? Мислиш, че не мога да се оправя с един жалък мутант, един слабоумен страж и една землянка?
Той се завъртя с лице към Скарлет. Тя все още беше на пет-шест крачки от него и застина, стиснала здраво дръжката на ножа.
Усмивката на Еймъри угасна. Той сбърчи вежди, зяпна Скарлет и разбра, че биоелектричеството около тялото й вече е в чуждо владение. Присви очи и огледа гробището, в което стояха, но тук нямаше кой да контролира Скарлет. Да разклати собствената му сила. Освен…
Скарлет се приближи бавно към него. Ръката й трепереше, когато вдигна ножа.
Еймъри отстъпи назад, обърна се и погледна Уинтър в очите. В мига, в който Вълка го нападна — горкият, измъчен Вълк — той бе освободил ръцете и ума на Уинтър. Хиацинт разтриваше врата си и се опитваше да си поеме въздух, а Уинтър…
Уинтър се беше вторачила в Скарлет. Ужасена. Трепереща. Но свирепа, жестока.
Ръката на Хиацинт замахна и удари Уитнър през лицето. Тя се блъсна в стената на сградата, но не усети нищо. Беше се съсредоточила върху Скарлет и не виждаше нищо друго, освен нея и ножа й.
