Уинтър полностью

Скарлет примигна и едва не прихна, но се сдържа заради смутеното лице на Вълка.

— Видя ми се по-лесно, вместо да й обяснявам цялата система с женитбата на алфите.

Той погледна неспокойните си ръце.

— Каза й още… че ще се върнеш във фермата.

— Разбира се, че ще се върна. — Тя наклони глава и усети, че я обзема тревога. — Не веднага, но щом нещата тук се успокоят.

Кракът на Вълка заподскача отново.

— Вълк?

— Ти още ли… — Почеса се зад ухото. — Още ли искаш и аз да дойда с теб? Сега, когато… когато… — Той въздъхна. — Още ли ме искаш?

Той сякаш изпитваше болка. Истинска болка. Сърцето й се сгря.

— Вълк… — Спря и преглътна. — Зеев.

Той вдигна учуден очи. Портскрийнът иззвъня, но Скарлет не му обърна внимание. Премести се така, че да го гледа в лицето и пъхна крак под неговия.

— Все още те искам — рече тя твърдо.

Вълка сякаш си отдъхна.

— Просто… не съм това, което си мислиш.

— Така ли? Аз пък си представях един здравеняк, който да цепи дърва за огъня и който добре да си служи с лопатата, а ти със сигурност отговаряш на това описание. С баба се разбирахме отлично, но да си призная… имам нужда от помощ.

— Скарлет…

— Зеев. — Тя обхвана главата му с длани. Не трепна, когато го погледна. Нито пред огромните му зъби, нито пред чудовищните му ръце. Нито пред животински извитите му рамене и издадената челюст. Всичко това беше само отвън. Иначе си беше същият. — Ти си единствен, Зеев Кесли. Винаги ще бъдеш единствен.

Той вирна вежди — това бяха думите, които сам й бе казал преди време.

— Може би няма да свикна веднага. И ще мине време, докато съседските деца престанат да се плашат от теб. — Тя приглади един кичур, който мигновено щръкна пак. — Но ще се справим.

Най-сетне Вълка се успокои.

— Обичам те — прошепна й.

Скарлет прекара ръце през непокорната му коса.

— Наистина ли? Нямаше да разбера.

Портскрийнът й отново иззвъня. Тя свъси вежди и спря звука, сетне се приближи към Вълка и потърка носа си в неговия. Той се поколеба за миг, сетне я целуна. Скарлет се притисна до него. Това беше най-нежната целувка, която някой получовек-полувълк бе дал.

Когато тя се отдръпна, видя намръщеното му лице.

— Наистина ли мислиш, че съседските деца ще се боят от мен?

— Определено. Но имам чувството, че накрая ще ги спечелиш.

Той се усмихна.

— Ще се постарая. — Усмивката му стана дяволита. Той издърпа чаршафите зад гърба й, отпусна се на леглото и я привлече към себе си.

— Скарлет! О!…

Двамата замръзнаха. Скарлет извика и се изправи на лакти. Ико връхлетя в стаята. Тялото й беше покрито с превръзки, които не вършеха никаква работа, но на Луната нямаше магазини за андроидни части, а тя беше казала на Скарлет, че й е дошло до гуша всички да я запят.

— Извинете! Трябваше да почукам. Но ти не ми отговори на съобщенията и… — Ико грейна от щастие, нещо, на което същество с жици и батерия не би било способно. — Синдер се събуди!

Диагностика — завършена. Всички системи са стабилизирани. Рестартиране след 3… 2… 1…

Синдер отвори очи — таван, ярка светлина. Тя скочи и нададе вик от болката в гърдите.

Жената, която седеше до леглото, също извика и падна от стола на колелца. Металните клещи издрънчаха на пода до нея.

Каи се спусна напред и отметна назад разрошената си коса.

— Всичко е наред — рече той и задържа Синдер.

Тя притисна ръце към гърдите си. Точно там, където я болеше. Отвърна поглед от непознатата жена и се вгледа в Каи.

Примигна. Беше красив, но напълно изтощен. Пред очите й се появи текст в стерилно зелено.

Синдер затвори очи и текстът изчезна. Почака сърцето й да се успокои и пак ги отвори.

Беше завита с бяло ленено одеяло, тъй тънко, че през него се виждаше вдлъбнатинката, където протезата опираше в плътта на лявото й бедро. Лявата й ръка бе обърната с дланта нагоре. Кухината беше отворена и отвътре стърчаха жици, които трябваше да бъдат свързани.

— Какво правите с ръката ми? — попита дрезгаво тя.

Жената се изправи и изпъна бялата си престилка.

— Поправям я.