Уинтър полностью

— Ти сигурно не знаеш, че в миналото сме срещали… затруднения с охраната на Уинтър. Тя е малко неуправляема, склонна е да се отдава на детински игри и фантазии. Не изпитва никакво уважение към ролята си на принцеса и член на кралския двор.

Хиацинт зарови отвращението си дълбоко, дълбоко, чак на дъното на душата си, където и сам не би могъл да го почувства.

— Какво бихте искали да направя?

— Искам да я държиш под контрол. Надеждата ми е, че привързаността й към теб ще я накара да се държи по-въздържано. Сигурна съм, че ти си даваш сметка, че момичето скоро ще стане за женене. Аз тая надежди за нея и няма да допусна да донесе унижение на двореца ни.

Ще стане за женене. Унижение. Въздържание. Погнусата му се превърна в камък, но лицето му остана спокойно, докато се покланяше.

— Да, кралице моя.

Уинтър стоеше, допряла ухо на вратата на покоите си, опитвайки се да затаи дъх до степен, че й се зави свят. Стоеше в очакване и по тялото й пълзяха хиляди дребнички мравки.

В коридора цареше тишина. Мъчителна, убийствена тишина.

Тя духна една къдрица от лицето си и хвърли поглед на холографа на Луната близо до тавана на стаята й, който показваше движението на слънчевата светлина и сенките, и към стандартизирания дигитален часовник под него. 18:59.

Уинтър изтри в роклята си потните си длани. Пак се ослуша. Отброи секундите наум.

Ето на! Стъпки. Твърдият, отсечен тропот на ботуши.

Прехапа устни. Левана не беше потвърдила, че молбата на Уинтър ще бъде удовлетворена — момичето дори не знаеше дали мащехата й ще обмисли молбата й, но и това беше възможно. Беше възможно.

Гвардеецът, който през изминалите четири часа стоеше като статуя пред покоите й, бе освободен от поста си и си тръгна. Стъпките му бяха съвършен метроном на онези, които тъкмо се чуха.

Последва кратко шумолене, докато новият страж се наместваше до стената на коридора — последната защитна линия, в случай че шпионин или убиец нападне принцесата, и първият човек, отговорен да я отведе оттук, ако безопасността на двореца Артемизия бъде изложена на риск.

Тя стисна очи и допря дланта си до стената, сякаш през камъка щеше да почувства биенето на сърцето му.

Вместо него усети нещо топло и лепкаво.

Възкликна уплашено и отдръпна ръка; дланта й бе изцапана с кръв.

Разстроена, отметна назад коса с кървавата си ръка, но в миг я спусна напред.

— Не — изсъска Уинтър на онзи демон, който беше решил, че тъкмо сега е най-подходящият момент да й прати виденията.

Отново затвори очи и отброи от десет до едно. Когато ги отвори, кръвта бе изчезнала и ръката й беше чиста.

Тя изхриптя, нагласи роклята си и отвори вратата, колкото да подаде глава навън. Обърна се към стража статуя отпред и сърцето й се изпълни с радост.

— О, тя е казала „да“! — изпищя Уинтър и отвори вратата докрай. Изтопурка покрай Хиацинт и застана пред него.

И да я беше чул, той не отговори.

И да я беше видял, не го показа с нищо.

Изражението на лицето му беше каменно, очите му се взираха нейде над главата й.

Уинтър кимна — колкото от раздразнение, толкова и от разочарование.

— О, моля те — рече тя, застана на пръсти, опря гърди в гърдите му, което не беше проста работа. Хиацинт имаше безупречна стойка и тя залитна назад. — Нужно ли е всичко това?

Пет ужасни секунди изминаха, в които тя сякаш се взираше в манекен, но сетне Хиацинт пое бавно въздух и рязко издиша. Погледна я.

Това беше всичко. Една въздишка. Един поглед.

Но това отново го превърна в човек и тя засия:

— Цял ден те чакам, за да ти покажа нещо. Ела вътре.

Уинтър мина бързо край него и се оттегли в стаята си. Подскачайки, стигна до писалището в другия край на стаята, където бе закрила творението си с чаршаф. Взе двата му края и се обърна към вратата.

И зачака.

— Хиацинт?

Почака още малко.

Изпухтя, пусна чаршафа и с гневни крачки се върна в коридора. Хиацинт не беше мръднал. Уинтър скръсти ръце на гърдите си, подпря се на рамката на вратата и го огледа. В гвардейската си униформа той винаги я караше да изпитва сладко-горчив вкус. От една страна, беше невъзможно да не забележи колко хубав и внушителен изглеждаше в нея. От друга, униформата го бележеше като собственост на кралицата. Но днес той беше особено красив — тъй скоро излекуван след процеса и ухаещ на сапун.

Тя знаеше, че я вижда как стои и се взира в него. И беше бясна, че я пренебрегва с такова противно хладнокръвие.

Уинтър потупа с пръст лакътя си и рече без следа от вълнение:

— Сър Хиацинт Глина, под леглото ми се крие убиец.

Хиацинт изопна рамене. Стисна зъби. Още три секунди изминаха, преди той да се отдели от стената и да влезе в стаята й, без да я погледне. Подмина покритата изненада на писалището й и влезе право в спалнята. Уинтър го последва, затваряйки вратата.

Щом стигна до леглото, Хиацинт клекна и повдигна покривката.

— Изглежда, убиецът се е измъкнал този път, Ваше Височество. — Изправи се и се обърна към нея. — Извикайте ме, ако се върне.

Закрачи към вратата, но Уинтър се изпречи на пътя му и му се усмихна кокетно.