— Ще те повикам — рече тя и се надигна на пръсти. — Но докато си тук…
Гласът му прозвуча предупредително, но тя не му обърна внимание. Влезе заднешком в салона, дръпна чаршафа и откри пред него модел на слънчевата им система с големината на маса, където планетите висяха на копринени нишки.
— Та-да!
Тя започна да си играе с планетите. Хиацинт не се приближи, но и не излезе от стаята.
Уинтър завъртя леко оцветените сфери, всяка от които се движеше в отделна орбита.
— Идеята ми хрумна, когато обявиха годежа — рече тя. Земята завърши една пълна обиколка около Слънцето, сетне постепенно спря. — Това трябваше да е сватбеният подарък за император Каито, преди… Както и да е. Работата ме разсейваше, докато теб те нямаше. — Изпърха с мигли и се осмели да погледне нервно Хиацинт. Той беше втренчил поглед в модела. — Помага, нали разбираш, да се съсредоточиш върху нещо. Да обмисляш подробностите.
Работата й помагаше да държи мислите си в ред, да запази здравия си разум. Халюцинациите й бяха започнали, когато беше на тринадесет, малко повече от година, след като взе решението никога повече да не използва обаянието си, никога повече да не манипулира нечии чужди мисли и чувства, никога повече да не се заблуждава, че подобна неестествена сила е безобидна. Хиацинт, който още не беше станал страж, часове наред я бе развличал с игри, конструктори и пъзели. От години безделието беше неин враг. Уинтър се чувстваше най-сигурна единствено в онези мигове, в които умът й всецяло се съсредоточаваше върху дадена задача, все едно колко тривиална беше тя.
Изработването на модела без Хиацинт беше донякъде скучно, но усещането, че тя контролира тази мъничка галактика, й беше приятно, когато в собствения й живот почти нищо не зависеше от нея.
— Какво ще кажеш?
Хиацинт въздъхна примирен и пристъпи напред да огледа творението й, в което всяка планета имаше своя собствена орбитална пътека.
— Как го измайстори?
— Поръчах на господин Санфорд да го проектира и да направи скелета. Но сама изрисувах планетите с бои. — Тя с радост видя кимването на впечатления Хиацинт. — Надявах се да ми помогнеш със Сатурн. Само той остана небоядисан и аз си казах… аз ще направя пръстените, ако ти искаш да изработиш планетата… — Гласът й секна. Лицето му отново бе станало каменно. Погледна пръстите му и видя как побутна Луната около Земята — господин Санфорд бе направил малка орбита и за Луната около синята планета и според Уинтър това беше просто възхитително.
— Съжалявам, Ваше Височество — рече Хиацинт и отново изпъна тяло. — Аз съм на пост. Не бива дори да влизам тук и вие знаете това.
— Съвсем сигурна съм, че за първи път го чувам. Струва ми се, че можеш да ме пазиш даже по-добре вътре, отколкото отвън. Ами ако някой се вмъкне през прозореца?
Устните му се извиха в горчива усмивка. И на двамата им беше ясно, че никой няма да се вмъкне през прозореца, но той не възрази. Вместо това се приближи и сложи ръце на раменете й. Жестът беше нечуван, неочакван. Не точно като „Валса на затъмнението“, но кожата й пак потръпна приятно.
— Щастлив съм, че те пазя — рече той. — Бих сторил всичко за теб. Ако под леглото ти имаше убиец, щях да поема куршума му, без да се замисля, без да се налага никой да ме манипулира.
Тя се опита да го прекъсне, но той говореше едновременно с нея.
— Но когато съм на пост, не можеш да очакваш нищо повече от мен, освен да бъда твой телохранител. Не твой приятел. Левана отдавна знае, че съм твърде близък с теб, че съм загрижен за теб повече, отколкото трябва…
Тя сбърчи вежди и отново се опита да го прекъсне, като си мислеше, че това изречение заслужава повече пояснения, но Хиацинт не спираше да нарежда:
— … и няма да й дам друг повод да ме държи в ръцете си. Нито пък теб. Няма да бъда поредната пешка в играта й. Разбираш ли?
Най-сетне мълчание, а на нея свят й се виеше, докато се опитваше да осмисли признанието му —
— Ние отдавна сме пионки в играта й — отвърна тя. — Аз съм пионка в играта й от деня, в който тя се омъжи за баща ми, а ти от деня, в който те взеха в гвардията.
Той стисна устни и понечи да се отдръпне — продължителното докосване беше прекрачило стотици професионални граници, — но Уинтър хвана ръцете му и ги стисна с все сила.
— Просто си помислих… — Тя се поколеба. Изведнъж забеляза колко по-големи бяха станали ръцете му след последния път, в който ги бе държала. Тази мисъл я сепна. — Помислих си, че няма да е зле от време на време да слизаме от шахматната дъска.
Хиацинт я погали с палци по пръстите — само веднъж, като тик, който трябваше да бъде усмирен.
— Би било чудесно — рече той, — но това не бива да става, докато съм на пост. И със сигурност не и зад затворени врати.
Уинтър хвърли поглед край него към вратата, която лично бе затворила, след като той влезе да търси измисления убиец.
