Беше излязла от суспенсора преди четири часа, но вече бе успяла да се види с Ико, Скарлет, Вълка и дори с уморения Хиацинт, който й беше разказал как са победили Левана, как Синдер е подписала договора на Бремен, как щитовете са извадени от кома, а учените търсят най-добрия начин да ги приспособят към живота на Луната, като в същото време приготвят нужното количество от лекарството за Земята. Крес беше като замаяна.
Ала в мислите й винаги, винаги най-напред присъстваше Трън.
Той не дойде да я види.
Никой дори не спомена името му, а Крес усети, че всички някак стоят със затаен дъх. Сякаш искаха да й кажат нещо, но чакаха неуверено.
Тя бе простреляла два от пръстите му. Драскотина в сравнение с нейните рани и тези на Синдер, но все пак — го простреля. По своя воля.
Сестрата я въведе в познатото крило за гости. Тук бе налетяла на Каи.
— Стигнахме. — И сестрата отвори една врата. — Ако имате нужда от нещо…
— Добре съм. — Крес използва управлението на стола, за да влезе в стаята. Леглото с балдахин беше покрито с искрящи коприни, каменният под беше лъснат. Прозорецът гледаше към една от цветните градини на двореца с беседки и статуи. — Благодаря ви.
— Постарахме се да ви настаним близо до приятелите ви — рече сестрата. — Господин Кесли и госпожица Беноа са през две врати отляво, а стаята на император Каито е точно зад ъгъла. Господин Трън е отсреща.
Крес се обърна. Вратата още бе широко отворена, но тази на Трън беше затворена.
— Така ли?
— Искате ли да проверя дали е в стаята си?
Крес пламна.
— О, недейте. Благодаря ви.
— Тогава да се връщам в болницата. Да ви помогна ли да си легнете?
— Не, ще постоя тук и ще се порадвам на гледката. Благодаря.
Сестрата излезе и затвори вратата.
Крес си пое дълбоко въздух. В стаята миришеше на препарат за почистване с мирис на лимон, а на писалището имаше букет бял люляк. Вече беше повехнал и Крес се почуди откога ли е там. Може би стаята е била приготвена за някого другиго, някой от дипломатите, които вече бяха заминали за Земята.
Господин Трън е отсреща.
Тя отправи взор към вратата и се помоли Трън да се появи.
Стомахът я болеше там, където той я бе промушил. Притисна превръзката върху шевовете, за да успокои болката. Дали не трябваше да поиска нещо обезболяващо от сестрата?
Отново вдиша дълбоко и усети болка в ребрата. Ще бъде храбра. Ще се държи геройски. Ще изкове сама съдбата си.
Тя избута стола до вратата и я отвори.
Трън стоеше в коридора.
Той подскочи сепнат и прибра ръце зад гърба си, заемайки официална поза. Беше гладко избръснат, косата му беше прилежно вчесана и носеше чисто нови дрехи: синя риза с навити до лакътя ръкави и панталони в цвят каки, пъхнати в кафяви ботуши.
Крес опря гръб в облегалката. Чувстваше се неловко. Беше измила лепкавата пихтия от суспенсора, но още беше с тънкия болничен халат и дори не се бе сресала.
— Капитане — рече тя едва чуто.
— Съжалявам — рече той и чукна токовете си. — Тръгваш ли си?
— Не… мислех да дойда да те видя.
Трън я погледна малко учуден, но после си отдъхна и леко се усмихна. Наведе се и сложи ръце на ръкохватките на креслото. Дясната му ръка беше в гипс.
— Трябва да си почиваш! — рече и я избута навътре, затваряйки вратата с крак. Отведе я до прозореца и се огледа наоколо. — Какво да ти донеса? Портскрийн? Масажистка? Уиски с лед?
Крес не можеше да откъсне очи от него. Макар да знаеше, че е жив, тя тъй и не беше повярвала напълно до този миг.
— Изглеждаш… — Не можа да довърши. Очите й се напълниха със сълзи.
Усмивката в очакване на комплимента бързо се превърна в паника.
— Ей, защо плачеш? — Той клекна пред нея. — Не бива в твоето състояние.
Тя прехапа устни. Трън беше прав. От хълцанията коремът вече я болеше. Опита да се успокои.
Трън пое ръцете й. До нейните, неговите ръце изглеждаха матови и груби.
— Съжалявам. Исках да бъда до теб, когато те извадят от суспенсора, но бях на среща, когато Скарлет ми прати съобщение, за да ми каже, и не можех да си тръгна. Помислих… не знам… — Той въздъхна и погледна ядно.
— Среща? — попита Крес, без да е сигурна дали от това обяснение й олекна, или тъкмо обратното.
Лицето му се проясни.
— Никога няма да повярваш! Самият президент Варгас поискал да се срещне с мен! Президентът на Американската република! Познай какво ми каза.
Тя се замисли.
— Ще ти връчи медал за храброст.
— Топло. — Сините очи на Трън сияеха. — Дава ми „Рампион“!
Очите й се разшириха.
Трън скочи и взе да крачи из стаята.
— Е, по-скоро ми го дава под наем, но мога да започна да правя вноски, за да го купя от армията. Синдер го помоли да ми прости, ако обещая повече да не крада, дрън-дрън и прочие, и препоръча аз и екипажът ми да оглавим раздаването на лекарството в Републиката. Но за тази работа ми трябва кораб и затова Варгас сключи сделка с мен. Трябваше да го видиш колко нещастен беше. Не че ми е голям почитател, но пак се съгласи.
Крес плесна с ръце.
— Толкова се радвам за теб.
— Можеш ли да си представиш — да имам нормална работа!
— Работа, с която ще помагаш на хората. — Тя засия. — Мога да си представя.
