— Селена иска нещо от нас. След като подписа договора, тя планира да започне обсъждането на търговски споразумения със Земята. Наред с отворена комуникация, движение, достъп до земните медии, такива неща.
Рийо бутна с глава Уинтър в гърба. Тя протегна ръце да го почеше по ушите, но щом го докосна, той изчезна.
Хиацинт я наблюдаваше.
— Вълка ли пак?
— Не се тревожи. Простил ти е.
Той се намръщи.
— Какво можем да направим, за да помогнем на Селена с политиката?
— Ами като се има предвид, че ти си тъй непростимо очарователна и успя да привлечеш вълците на наша страна, а и всички те обичат…
— Толкова комплименти? Имам чувството, че ми се готви капан.
— Синдер мисли, че от теб ще излезе добър посланик. Нейният първи посланик.
Тя наклони глава.
— Какво ще трябва да правя?
— Не съм сигурен. Ще отидеш на Земята. Ще ходиш на вечеря с интересни хора. Ще им покажеш, че лунитяните не са чудовища.
Тя се усмихна зловещо.
— Казах й, че ще те попитам — добави Хиацинт, — но не си длъжна да приемаш. Най-напред трябва да се погрижиш за себе си.
— Ти ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се. — Той кръстоса крака. — Но можеш и да откажеш и аз пак ще бъда до теб. Приключих със службата за когото и да било. — Облегна се на лакти. — Кой знае. Може би някой ден ще се захвана да уча за лекар. Но дотогава ще бъда твой страж и ще изпълнявам волята ти.
— Значи ще си играем на „Принцесата и стража“ — рече тя. Игра, която играеха до припадък като деца. Тя беше в ролята на много по-властна принцеса, а Хиацинт подражаваше на бащите им — стоик, сериозен, той бързаше да изпълни желанията й. Когато заповедите й свършваха, те се преструваха, че убийци са я отвлекли и той я защитаваше.
Хиацинт се усмихна.
— Дано похитителите са по-малко.
Тя допря буза в рамото му.
— Ако Синдер желае, за мен ще бъде чест да очаровам земляните.
— Предчувствах, че ще го кажеш. — Хиацинт легна по гръб и разтри челото си.
Рийо зави тъй, сякаш изливаше мъката си. Обикновено беше по-спокоен. Може би заради присъствието на Хиацинт. Може би се опитваше да й каже нещо.
А може би това беше собствената й лудост.
Уинтър понечи да заговори, но спря. Погледна Хиацинт, но той беше покрил очите си с ръка. Питаше се дали напоследък си доспива.
— Доктор Нандез каза, че до седмица ще изработи прототип на устройството на Синдер.
Хиацинт вдигна ръка.
— Толкова скоро?
— Но все още не знае дали ще работи. Трябва й човек, върху когото да го изпита.
— Принцесо…
— Вече се съгласих. Дори да се опиташ да ме разубедиш, съм подготвена да не те чуя.
Хиацинт се надигна.
— Да го изпробват върху теб? Та ние не знаем какви ще бъдат страничните ефекти. Не знаем дори дали ще работи. Нека някой друг да го изпита първи.
— Искам аз да бъда. Аз съм един от най-тежките случаи на лунната болест до днес. — Тя зарови пръсти в козината на вълка. — Но ми хрумна, че ако устройството работи, никога повече няма да видя Рийо. — Тя се усмихна тъжно. — Ами ако… ако хората вече не ме обичат както преди?
Хиацинт поклати глава.
— Състоянието ти няма значение. Обичат те, защото…
Тя зачака.
— Защото единствена беше добра с тях. Защото и ти ги обичаш. Това устройство няма да те промени.
— Ти искаш да се оправя, нали?
Хиацинт се отдръпна, сякаш беше хвърлила нещо по него.
— Ти не си увредена.
Погледът й пак се замъгли.
— Увредена съм, Хиацинт, увредена съм.
— Не, ти си… — Той изръмжа ядно и от дрезгавината в гласа му й се зави свят. — Виж, ще се радвам да не се налага да се тревожа за теб, че може да се нараниш или че някой ще се възползва от теб. Но ти не си… ти си…
— Аз халюцинирам, луда съм и съм увредена. Отдавна го знам, и двамата го знаем. Скарлет все това ми повтаря.
— Ти си съвършена — довърши той мисълта си, сякаш не го беше прекъснала. — Не ме е грижа дали виждаш умрели вълци, или се превръщаш в ледена скулптура, когато имаш лош ден. Не ме е грижа, че ме захапа за рамото. Не ме е грижа дали… ще се оправиш. — Той изрече думата, сякаш горчеше. — Искам да бъдеш в безопасност, да бъдеш щастлива. Това е.
Уинтър запърха с мигли и той извърна очи.
— Не ме гледай така.
— Искам да изпробват устройството върху мен. — Тя взе ръката му. — Ще бъда в безопасност и щастлива, когато вече не се страхувам от собствения си ум.
Хиацинт стисна устни и кимна. Бавно.
— Просто не ми харесва това, че ще си първа — рече той недоволно.
— Хиацинт?
Той я погледна.
— Ти мислиш, че съм съвършена, нали?
Той не отвърна очи. Не се изчерви, не изглеждаше притеснен. Просто я гледаше, като че го бе попитала дали Луната се върти около Земята.
— Всички мислят така.
Уинтър го хвана под ръка.
— Хайде да играем на онази игра, в която не се налага да се преструвам, че не те обичам, откакто научих значението на думата.
Хиацинт се приведе и я целуна нежно по челото.
— Струва ми се, че тази игра ще ми хареса.
— Всичките?
Синдер се усмихна на възклицанието на Ико. Радостта на андроида при вида на безбройните рокли я направи по-щастлива, отколкото ако ги беше облякла.
— До последната. Повече не искам да ги виждам — отвърна Синдер.
