Петимата представляваха окаяна групичка в бозавите дрехи, които Каи им донесе, включително черна плетена шапка, под която Ико да скрие синята си коса, и тежки ръкавици за киборгската ръка на Синдер. Когато си ги сложи, куп спомени изплуваха в паметта й. Някога Синдер носеше ръкавици навсякъде, защото се срамуваше, че е киборг, и не искаше да показва протезата си. Не можеше да си спомни кога престана да се срамува, но сега ръкавиците й се струваха като лъжа.
Слаба синя светлина привлече погледа й отново към Крес. Момичето беше включило портскрийна си и тъкмо отваряше плана на кралския порт в Артемизия.
— Намираме се на изгодно място — прошепна тя и обърна екрана, за да им покаже. От порта имаше три изхода: единият водеше към двореца над тях, другият се свързваше с доковете за обществените кораби в града, а последният водеше надолу към тунелите на влаковете маглев, които бяха и крайната им цел. Тези тунели съставяха сложна подземна система за придвижване, която свързваше всички сектори на Луната в едно. Синдер беше разглеждала системата толкова пъти, че я бе запомнила даже и без помощта на картата, свалена в мозъчния й интерфейс. Системата й приличаше на паяжина, а столицата Артемизия беше паякът.
Крес имаше право. Пилотите бяха приземили кораба близо до изхода, който щеше да ги отведе до тунелите. Най-доброто, на което можеха да се надяват.
И все пак колко блазнещо беше да се откаже от плана, да забрави търпението и да се опита да приключи с всичко тук и сега. Тя стоеше на Леваниния праг. Беше толкова близо. Тялото й беше изопнато, готово да нападне двореца — армия от един.
Синдер хвърли поглед към Вълка. Юмруците му се свиваха непрестанно. Очите му излъчваха кръвожадност. Той би нападнал двореца редом с нея с надеждата да открие Скарлет вътре. Но те дори не знаеха дали Скарлет е жива.
Ала това, което я подтикваше, беше отчаянието, неувереността. Дори да успееше да премине охраната на Левана и да я убие, тя също щеше да умре. Тогава на трона щеше да се възкачи друг и положението на Луната нямаше да се промени.
Зарови изкушението дълбоко в сърцето си. Тук не ставаше дума за убийството на Левана. Те искаха да дадат глас на жителите на Луната и да направят така, че той да бъде чут.
Синдер опита да се разсее, като отново проследи наум плана им. Тази част беше най-опасната, но тя се надяваше, че Левана и охраната й ще бъдат твърде заети с пристигащите от Земята гости и няма да забележат неколцината работници на дока, които излизаха от кралския порт. Целта им беше да се доберат до сектор РМ-9, където се надяваха да открият родителите на Вълка и те да ги приютят временно. Оттук започваше следващият етап на плана им — да известят хората на Луната, че истинската им кралица се е завърнала.
Успееха ли да стигнат дотам, без да ги заловят, имаха шанс.
Трополенето на краката я сепна. Беше прекалено силно — сякаш някой ходеше на същото ниво, където бяха те, а не отдолу в товарното. Петимата си размениха погледи, свъсили вежди. Някъде се затръшна врата и се чу как някой крещи заповеди. Последва ново движение.
— На мен ли ми се струва — прошепна Трън, — или някой наистина претърсва кораба?
Думите му бяха точно отражение на мислите на Синдер. Щом веднъж осъзна какво става, ужасът бързо я обзе.
— Тя знае, че сме тук. Нас търсят.
Огледа лицата на спътниците си — върху тях се четяха всякакви изражения, от ужас до нетърпение, но всички, осъзна уплашена Синдер, гледаха в нея. И чакаха указания.
Отвън гласовете се усилиха. Нещо падна с трясък на пода.
Синдер сви юмруци в ръкавиците си.
— Вълк, Трън, в мига, в който ви види чародеят, ще се опита да ви контролира. — Тя облиза устните си. — Позволете ми аз първа да ви овладея. Само телата ви, без умовете.
— Откога чакам да си признаеш, че желаеш тялото ми — отвърна Трън. Той сложи ръка на пистолета на кръста му. — Твой съм, действай.
Вълка не беше толкова въодушевен, но й кимна рязко.
Синдер вмъкна волята си в Трън с лекотата, с която човек разрязва бучка тофу. Енергията на Вълка беше по-хаотична, но двамата бяха тренирали твърде дълго на борда на „Рампион“ и тя не оказа никаква съпротива. Синдер усещаше крайниците им като продължение на нейните собствени. Тя правеше това за тяхна сигурност, за да не ги превърне врагът им в свои оръдия, но чувството, че ги манипулира и по този начин предава доверието им, не я напускаше. Несправедлив превес на силата — техният живот сега тежеше на нейните плещи.
Спомни си Левана, която бе заставила стража си да поеме куршума вместо нея на кралския бал, и се почуди дали някога би взела същото решение със свой приятел.
Надяваше се никога да не й се налага.
В съседния коридор отекна глас:
— Нищо в помещението с двигателя. Вие — разделете се! Претърсете коридорите и ми докладвайте!
