Уинтър полностью

Макар че къщи беше относително понятие. Домовете приличаха повече на бараки, без никакъв план, струпани една до друга точно както апартаментите в блок „Феникс“ в Ню Бейджин. Синдер вече разбра какво искаше да каже Вълка с това, че са станали експерти в рециклирането на материали. Стените и покривите изглеждаха така, сякаш бяха отрязани, отсечени, заварени, завинтени, огънати и преправени наново. Тук желязото не ръждясваше, дървото не гниеше, а старееха, оставени в ръцете на хората. Къщите се събаряха и вдигаха отново, когато семейството се преместваше или ставаше по-многочислено. Целият квартал представляваше съборетина от ламарина, дъски и всякакви отпадъци между къщите, които трябваше да влязат в употреба.

Вълка спря.

Напрегната, Синдер огледа близките прозорци и отвори върха на пръста си, готова за нападение.

— Какво има?

Вълка мълчеше. Не помръдваше. Само гледаше, без да мига, една къща малко по-надолу по улицата.

— Вълк?

Той се обади малко колебливо:

— Може и да греша, но ми се струва… май подуших майка си. Някакъв сапун ми се стори познат… макар че последния път, когато я видях, нямах такова остро обоняние. Може би…

Вълка изглеждаше умислен и уплашен.

Но също и изпълнен с надежда.

На прозорците на две-три от колибите висяха саксии, а в няколко дори имаше цветя. Къщата, в която Вълка се бе втренчил, беше една от тях — буйна китка сини маргаритки се изливаше от грубо изсеченото дърво. Бяха красиви, изискани и някак съвсем не на място сред тази печална, мрачна обстановка.

Спряха се пред вратата на къщата. Градинка нямаше, само циментова площадка пред обикновената врата. Имаше прозорец, но вместо стъкло върху рамката беше заковано избеляло парче плат.

Вълка стоеше като закован, затова Трън го заобиколи и почука на вратата.

Парчето плат беше единствената преграда пред звука отвътре и те ясно чуха всяко скърцане на пода, когато някой се приближи до вратата и едва-едва я открехна. Отвътре надникна дребна жена и щом видя Трън, се уплаши. Нисичка, жената имаше неестествено изпити страни, сякаш от дълги години не се бе хранила пълноценно. Кестенявата й коса беше стегната на кок и макар че кожата й беше смугла като на Вълка, очите й бяха катраненочерни и нямаха нищо общо с неговите поразително зелени ириси.

Трън се усмихна обезоръжаващо.

Тя явно не подейства.

— Госпожо Кесли?

— Да, сър — отвърна плахо жената и огледа останалите. Първо Вълка, после Синдер и Ико, а след това ококори почти комично очи. Възкликна тихо и отново погледна Вълка, но устните й се извиха надолу от недоверие.

— Казвам се — произнесе Трън и почтително кимна с глава — капитан Карсуел Трън. Струва ми се, че може би…

Приглушен вик се изтръгна от жената. Изненадата и подозрението й растяха с всяка секунда, борейки се едно с друго, докато тя се взираше в сина си. Отвори вратата докрай и плахо пристъпи напред.

Вълка стоеше като истукан. Синдер чувстваше как безпокойството се лее на вълни от него.

— Зеев? — прошепна майката.

— Мамо — тихо изрече Вълка.

Колебанието изчезна от очите на жената и на негово място се появиха сълзи. Тя закри устата си с две ръце и отново пристъпи напред. Пак спря. Сетне направи няколко крачки до Вълка и го прегърна. Той беше по-висок от нея, но изведнъж като че се смали, стана крехък и се приведе, за да може майка му да го гушне.

А жената се отдръпна толкова, колкото да вземе в ръцете си лицето му, да го разгледа, да види колко красив и възмъжал е станал, а може би и да се запита откъде ли са дошли всичките тези белези.

Синдер забеляза татуировка на предмишницата й, на същото място, където и Вълка беше белязан като специален агент. Само че върху татуировката на майка му се четеше просто РМ-9. Това напомни на Синдер как някои хора бележеха кучетата си, за да ги върнат после у дома, ако се изгубят.

— Мамо — рече Вълка, потискайки чувствата си. — Може ли да влезем?

Жената обходи с поглед останалите, спирайки за кратко върху Ико. Сигурно се беше почудила, каза си Синдер, защо това момиче нямаше биоелектричество, но не попита нищо.

— Разбира се.

С тези простички думи тя се отдръпна от Вълка и ги въведе в дома си.

Вътре четиримата се озоваха в малка стаичка с канапе и един-единствен стол, чиято тапицерия беше разпрана и се виждаше жълтият пълнеж. Една холографска сфера с размерите на юмрук бе закрепена в средата на една от стените, а под нея беше пъхната тумбеста масичка. В чашата върху нея бяха натопени сини маргаритки.

Вратата водеше към малък коридор, където, предположи Синдер, сигурно бяха спалните и банята. През втората врата се виждаше част от също тъй мъничката кухня с рафтове и шкафове с чинии.

Там сякаш не беше бърсан прах от една година. Но и самата жена имаше същия вид.

Вълка застана приведен, сякаш стаичката бе станала по-малка, а в това време майка му вкопчи пръсти в облегалката на стола.

— Представям ви майка си — рече Вълка, — Маха Кесли. Мамо, това са Ико, Трън и… Синдер. — Той се запъна, леко замислен, като че му се искаше да й каже нещо повече, и Синдер разбра, че обмисля дали да разкрие на майка си коя е тя.

Синдер се усмихна приветливо.