Уинтър полностью

— Благодаря ви, че ни приехте. Боя се, че с идването си тук ви излагаме на голяма опасност.

Маха се поизправи все още нащрек.

Трън беше пъхнал ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше да се допре до нещо.

— Съпругът ви скоро ли ще се върне?

Маха го погледна.

— Не искаме никакви изненади — обясни Синдер.

Маха стисна устни. Погледна Вълка и Синдер разбра. Вълка се напрегна.

— Съжалявам, Зеев. Баща ти почина преди четири години. Реголитна болест.

Лицето на Вълка не издаде нищо. Само бавно кимна. Сякаш да завари майка си жива го беше учудило повече, отколкото да научи за смъртта на баща си.

— Гладен ли си? — попита Маха, скривайки притеснението си. — Някога… вечно беше гладен. Но сигурно тогава просто си растял…

Думите увиснаха помежду им, изпълнени с мъка за погубеното детство и отминалите години.

Вълка се усмихна, но не чак толкова широко, че да покаже острите си кучешки зъби.

— Това не се е променило много.

Маха си отдъхна. Прибра косата си зад ушите и изтича към кухнята.

— Настанете се удобно. Струва ми се, че имам малко солени бисквити.

Хиацинт чувстваше тежестта на страха си, когато влезе в тронната зала. Местата, запазени за придворните, бяха празни. Само кралицата седеше на трона си с чародея Еймъри. Дори личната им стража не присъстваше, което означаваше, че каквото и да се канеха да обсъждат на срещата, Левана не искаше никой друг да научи за него.

Крес, помисли си младият мъж. Разбрала е за Крес. Той я криеше на сигурно място в апартамента си, както беше обещал на Уинтър, но му беше ясно, че това не може да продължи вечно.

Но как ли бе научила Левана?

В залата бяха внесли екран, голям плосък нетскрийн, подобен на онези, на които гледаха двумерната медия на Земята, само че този беше по-фин и изящен от всичко, което Хиацинт бе виждал там. Екранът беше поставен върху триножник в рамка от полирано сребро, розови храсти с бодли, сякаш беше произведение на изкуството. Както винаги, кралицата не жалеше средства.

Кралица Левана и чародеят Еймъри гледаха намръщени, когато Хиацинт спря и чукна токовете си, като се опитваше да не мисли за последния път, когато стоеше на същото това място. И си мислеше, че със сигурност ще го убият, а Уинтър ще гледа.

— Викали сте ме, кралице?

— Така е — провлече Левана и прокара пръсти по ръкохватката на трона си.

Хиацинт затаи дъх и взе да се чуди как да обясни присъствието на Крес, че да не уличи Уинтър.

— Много мислих по нашия малък въпрос — подхвана кралицата. — Желая отново да ти гласувам доверието си, както по времето, когато беше под грижите на Сибил, но все не мога да убедя себе си, че ти служиш на мен. Твоята кралица. А не на… — Тя размаха пръсти из въздуха и на красивото й лице се изписа зловещо недоволство. — Твоята принцеса.

Хиацинт стисна зъби. Чакаше. Чакаше Левана да го обвини, че е приютил предател. Чакаше да чуе наказанието си.

Но кралицата също чакаше.

Най-сетне той сведе глава.

— При цялото ми уважение, Ваше Величество, решението да стана страж на принцеса Уинтър беше ваше. Не мое.

Тя му хвърли чувствен поглед.

— А ти много се разстрои от това назначение. — Левана въздъхна, стана и мина зад стола, на който обикновено сядаше Уинтър. Постави пръсти върху тапицерията. — След дълъг размисъл да те подложа на нещо като изпитание. Мисия, с която веднъж завинаги да докажеш своята преданост. Ако я изпълниш, няма да имаме опасения да те върнем на служба при главния ми чародей. Еймъри гори от нетърпение да се възползва от уменията ти.

Очите на Еймъри светнаха.

— Точно така.

Хиацинт свъси вежди и постепенно разбра, че тук изобщо не става дума за Крес.

Той би си отдъхнал, само че щом не ставаше дума за Крес…

— Вече ти разказах за обещанието си към моя съпруг, бащата на Уинтър — продължи Левана, — да се грижа за детето според силите си. През всичките тези години аз се придържах към него. Грижих се за нея и я отгледах като свое дете.

Хиацинт се опита да сподави ропота си срещу тези думи. Отгледала Уинтър като своя дъщеря? Нищо подобно. Тя измъчваше Уинтър, принуждавайки я да присъства на всеки процес, на всяка екзекуция, макар че на всички беше известно колко много ги мразеше момичето. Тя беше пъхнала в ръцете й ножа, който бе обезобразил красивото й лице. Неуморно й се беше подигравала заради психическата й „неустойчивост“, без да разбира каква сила се искаше от принцесата, за да издържи на изкушението да използва обаянието си и каква воля трябваше, за да потиска дарбата си през годините.

Иронична усмивка плъзна по кървавочервените устни на Левана.

— На теб не ти харесва, когато говоря за скъпата ти принцеса.

— Кралицата може да говори за когото си поиска. — Отговорът беше механичен и монотонен. Нямаше смисъл да отрича чувствата си към Уинтър, не и когато всички в двореца бяха виждали детските им лудории, игрите и пакостите им.