Уинтър полностью

Момичето погледна портскрийна си. Беше го отделила от холографската сфера, когато се скри под леглото, но кабелът за свързване още висеше отстрани. Това беше нейният шанс. Можеше да се измъкне от двореца, да избяга от града и опасностите му. Отново можеше да намери приятелите си. Можеше още тази вечер да бъде в безопасност.

Изкушението я завладя. Трябваше да се махне оттук.

Но когато пак вдигна лице към Хиацинт, клатеше глава.

Младият мъж изглеждаше озадачен.

— За принцесата и Скарлет най-безопасно ще бъде, ако… — Тя преглътна, но слюнката заседна на гърлото й. — … ако аз остана.

— Какво?

— Шансът да не забележат, че някой си играе с камерите, е да предизвикам повредата ръчно. Мога да ги изключа за кратко, така че да изглежда, че авариите са случайни. Ако всичките спрат да работят едновременно, това ще привлече твърде много внимание, а ако изключа само част от тях, ще подскажа на кралицата накъде са тръгнали Уинтър и Скарлет. Но ако спирам и пускам едновременно различни участъци от системата за наблюдение… това ще изглежда като съвпадение. — Тя потупа с пръст долната си устна. — Мога да ги насоча по грешна следа. Може би, ако пусна аларма в друга част на двореца, ще отвлека вниманието от тях. А ключалките на всички основни изходи също могат да бъдат променени от разстояние.

Увереността на Крес растеше. Тя щеше да остане в двореца, за да даде възможност на Уинтър и Скарлет да избягат.

— Ти си откачила. Нима искаш да умреш тук?

Крес застина.

— Левана не знае, че съм тук. Докато ме криеш…

— Щом Левана научи, че съм пуснал Уинтър, тя ще ме убие.

Момичето стисна юмруци от яд, че Хиацинт се опитва да съсипе крехката й смелост.

— Заловиха Скарлет при опит да ме спасят. А Уинтър ме прибра в сандъка, макар че не беше длъжна да го прави и така се изложи на голяма опасност. Сега ще мога да се отплатя и на двете.

Хиацинт я погледна и Крес видя мига, в който той прие решението й. Това беше единствената им възможност и той сигурно го знаеше. Обърна се с гръб и раменете му се отпуснаха.

— Бях пилот на Сибил повече от година — призна той, а Крес трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Повече от година знаех за теб, но не направих нищо, за да ти помогна.

Признанието му я прониза в гърдите. Тя винаги смяташе, че Сибил пристига сама, никога не си и помисли, че с нея има пилот, а когато научи за това, вече беше късно. Може би Хиацинт е могъл да й помогне, дори да я спаси.

Никога нямаше да разберат.

Той не й се извини. Вместо това стисна зъби и пак я погледна в очите.

— Ще браня Уинтър с цената на живота си. След това, давам дума, ще пазя теб.

Скарлет се упражняваше в онова, което обичаше да нарича сдържаност.

Това беше умение, което не й се удаваше лесно. Но когато беше затворена в клетката, а враговете й бръщолевеха отвън, смееха се и се държаха просташки, сдържаността беше по-полезна от обидните крясъци и опитите да ги удари през решетките.

Най-малкото у нея имаше повече достойнство.

— Не можеш ли да я накараш да направи някой номер? — попита една лунитянка, която държеше чадър от пера на бухал на рамото си, макар че Скарлет не виждаше от какво се пази. Според Уинтър оставаха шест дни, преди слънцето отново да се покаже, а на Луната изобщо не валеше.

Спътникът на жената се наведе напред, подпря ръце на коленете си и надникна през решетките. Носеше оранжеви слънчеви очила. На Скарлет пак не й беше ясно защо.

Седнала на земята със сключени ръце и с качулка на главата, която покриваше ушите й, Скарлет на свой ред се взря в мъжа.

Аз съм въплъщение на спокойствието и безразличието.

— Направи нещо — заповяда мъжът.

Скарлет примигна.

Той я изгледа ядно.

— Всички казват, че земляните са сладки, забавни същества. Защо не ни потанцуваш?

Сърцето й се сви. Идваше й да направи нещо повече от това да покаже на този мъж колко сладка и забавна би могла да бъде. Но отвън, естествено, приличаше на статуя.

— Глухоняма ли си, или просто тъпа? Не ви ли учат там, на онази буца пръст, как да се отнасяте с хората, които ви превъзхождат?

Аз съм естеството на спокойствието и тишината.

— Какво й има на ръката? — обади се жената.

Мъжът погледна надолу.

— Какво ти е на ръката?

Пръстите й не трепнаха. Даже и половината от липсващия.

Жената се прозина.

— Отегчих се, а и земляните смърдят ужасно. Да вървим при лъвовете.

Мъжът се изправи и сложи ръце на кръста. Скарлет видя, че пресмята нещо в дребната си главица. Реши, че едва ли ще използва дарбата си върху нея — откакто я бяха довели в менажерията, никой не я бе манипулирал и тя започваше да подозира, че статутът й на любимец на принцесата я закриля поне от това мъчение.

Мъжът направи крачка напред. Зад него Рийо изръмжа.

Скарлет сдържа усмивката си, но волята й беше подложена на изпитание. Този вълк наистина се бе привързал към нея напоследък.

Жената хвърли поглед назад към клетката на вълка, но мъжът не сваляше очи от Скарлет.