— Това да не би да е интервю за работа? — намръщи се тя.
— Летяла ли си някога с лунен кораб?
Едва сега Хиацинт спечели цялото й внимание, но любопитството й беше съпроводено от подозрителност.
— Защо питаш?
— Не се различават много от земните. Контролното табло е малко по-различно, излитането е по-гладко, това е в общи линии. Мисля, че ще можеш да се справиш.
— И какво значение има дали мога да управлявам лунен кораб?
Прониза я с поглед, казвайки повече, отколкото с думи. Хиацинт се изправи.
— Бъди готова.
— За
— Не ме интересуваш — рече той тъй нехайно, че Скарлет трябваше да му повярва. — Но принцесата ме интересува, а тя се нуждае от съюзник. — Извърна поглед встрани. — По-добър съюзник от мен.
Уинтър отвори масивната стъклена врата на менажерията и сърцето й се разтуптя. Звуците на дивите животни изпълниха коридора: крясъците на птиците от пищните им клетки, брътвежа на маймуните от лианите по тавана, цвиленето на белите жребци далеч в конюшните.
Тя затвори вратата, преди топлината да е излязла навън, и огледа разклоняващите се пътеки, но от Хиацинт нямаше и следа. Менажерията беше разположена на няколко акра в това крило на двореца и представляваше лабиринт от клетки и стъклени кафези. Тук цареше вечна влага и се носеше уханието на екзотични цветя, но то не стигаше, за да притъпи животинската миризма.
Това беше любимото й място дори преди идването на Скарлет. Уинтър винаги се чувстваше като у дома си сред животните, които не знаеха какво е контрол и манипулиране на съзнанието. Те не се интересуваха дали е красива, дали е доведената дъщеря на кралицата и дали полудява. Не помнеше някога да е изпадала в криза сред тези стени, заобиколена от приятелите си. Тук се чувстваше по-спокойна. Тук можеше да се преструва, че е господарка на сетивата си.
Принцесата прибра един непокорен кичур зад ухото си и пое навътре. Мина покрай студения дом на арктическата лисица, която се бе свила на кълбо върху един брезов дънер, скрила муцунката си в рошавата си опашка. В следващата клетка живееше снежна леопардка с трите си подскачащи малки. От другата страна на покритата с мъх пътека спеше бял бухал. Когато Уинтър мина, той повдигна клепачи.
Тя погледна напред към клетката на Рийо, но вълкът сигурно спеше в бърлогата си, защото никакъв не се виждаше. А след това беше Скарлет, единственото същество, което не беше покрито с бяла козина или пера, но носеше индивидуалността си предизвикателно с червената си коса и якето с качулка, което не сваляше въпреки жегата. Тя седеше с прибрани към гърдите колене и се взираше в цъфналия мъх пред клетката.
Уинтър наближи и тя се сепна.
— Здравей, Скарлет, дружке — Уинтър коленичи отпред.
— Здравей, куку — отвърна Скарлет и обръщението прозвуча почти ласкаво и нежно. — Как са днес стените на замъка?
Уинтър замислено измърмори под нос. Тези дни беше толкова разсеяна, че изобщо не беше забелязала стените.
— Не чак толкова кървави като друг път — реши тя.
— Ето това е нещо. — Скарлет подръпна къдриците си. Косата й беше мазна и потъмняла от мръсотията, а огнената й червенина, която в началото бе напомняла на Уинтър опашката на комета, беше угаснала. Освен това беше отслабнала много по време на пленничеството си. Гузна съвест загриза Уинтър. Да беше й донесла нещо за хапване.
Скарлет огледа подозрително ефирната рокля на Уинтър, която блестеше повече от друг път.
— Изглеждаш… — Тя замълча. — Както и да е. Какъв е поводът?
Уинтър стисна ръце.
— Хиацинт ме помоли да се срещнем тук.
Скарлет кимна, без да се учуди.
— Да, той беше тук преди малко. — Тя посочи с брадичка към пътеката. — Натам тръгна.
Уинтър се изправи с разтреперани колене. Защо беше толкова неспокойна? Това беше Хиацинт. Като деца той я беше виждал окаляна, покрита с драскотини, беше превързвал раните й, беше я държал, когато имаше видения, а шепотът му я бе връщал към реалността.
Но имаше нещо различно, когато я помоли да се срещнат тук.
За първи път той й се видя уплашен.
Половината от нощта прекара, чудейки се защо ли е тази среща, а въображението я отведе към една възможност, към една искряща надежда.
Той се канеше да й се обясни в любов. Отказваше повече да се преструва напук на политиката, напук на мащехата й. И един ден не можеше да изкара повече, без да я целуне.
Тя потръпна.
— Благодаря ти — измърмори на Скарлет. Оправи роклята си и тръгна по пътеката.
— Уинтър?
Принцесата се спря. Скарлет стискаше решетката до лицето си.
— Пази се.
Уинтър наклони глава.
— Какво искаш да кажеш?
— Знам, че го харесваш. Знам, че му вярваш. Но… пази се.
Уинтър се усмихна. Горката, недоверчива Скарлет.
— Щом настояваш. — И се обърна.
Забеляза го, щом зави зад клетка на Рийо. Хиацинт стоеше до езеро, което лениво се къдреше на малки вълнички под водопада. Вътре плуваше семейство шест чисто бели лебеда, които се бяха струпали около него, а той им подхвърляше трошички хляб от джобовете си.
