Уинтър полностью

Уинтър гледаше като омагьосана как ръцете на Скарлет уверено се движат по бутоните на таблото. Огромни железни врати се тръшнаха зад капсулата и те се озоваха с няколко други кораба в херметически затворената зала, където чакаха да ги пуснат от подземния порт на Артемизия. Уинтър откъсна очи от Скарлет и примигващите инструменти и хвърли поглед през рамо към автоматичните плътни врати — тъй стари, сякаш стояха тук отпреди колонизацията на Луната.

Сега те я деляха от аеродрумите, града, двореца.

И Хиацинт.

Скарлет представляваше кълбо от нерви и непрекъснато почукваше с пръсти по инструментите.

— Колко време ще чакаме?

— Не знам. Излизала съм от Артемизия единствено с влака маглев.

— Просто трябва да затворят херметически две-три врати, какво толкова? — Скарлет натисна няколко бутона над главата си. Лампите в кораба постепенно угаснаха. — Някой може да надникне и да те познае. Като нищо ще си помислят, че съм те отвлякла.

— В известен смисъл е точно така.

— Не е! Аз те спасявам от побърканата ти мащеха. Има огромна разлика.

Уинтър премести поглед от вратите към съседните кораби. Повечето приличаха на товарни. Тя се почуди колко ли са тези, които пренасяха боеприпаси и нови войници за сраженията на Земята. И все пак повечето караха доставки към външните сектори или отиваха натам, за да ги натоварят със стоки, които да докарат обратно в столицата. С корабите пътуването през половината Луна беше по-бързо, отколкото с влак маглев.

— На Земята ли отиваме?

Скарлет се намръщи.

— Хиацинт каза, че този кораб няма да може да стигне дотам. Каза да отидем в сектор РМ-9.

Хиацинт. Смелият Хиацинт. Който вечно бдеше над нея.

А тя го беше изоставила.

Скарлет издърпа една от връзките на якето си, чийто край беше мръсен и раздърпан.

— Хиацинт каза, че Вълка е израснал в този сектор. Семейството му може би още живее там.

Уинтър прокара пръсти по предпазните колани и запя на себе си:

– Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият. Аааауууууууу…

— Трябва ни помощ. Някой, на когото можем да имаме доверие. Може би ще успея да убедя родителите на Вълка да ни подслонят. Да ни скрият, докато измислим по-хубав план, а в името на всички звезди, защо толкова много се бавим?

— Ааууууу? — Уинтър примигна насреща й.

Скарлет изсумтя.

— Съсредоточи се. Трябва да си намерим място, където да се скрием от кралицата.

— Тя ще ни намери, където и да отидем. Никъде няма да бъдем в безопасност.

— Не говори така. Хората те обичат, нали? Те ще те защитят. Нас де.

— Не искам да ги излагам на опасност.

— Трябва да се откажеш от този начин на мислене веднага. Той е срещу нас, Уинтър. Отсега нататък искам да мислиш като сървайвър.

Уинтър въздъхна на пресекулки и завидя на Скарлет за живите въглени, които горяха в очите й. В себе си усети единствено празнота и студ. И чупливост.

Скарлет пъхна в устата си една от вървите на якето си и задъвка пластмасовия край.

— РМ-9 — промърмори тя на себе си. — Какво означава това?

— Сектор „Реголитни мини“ 9. Опасен сектор.

— Опасен ли? Защо ще е опасен?

— Заради реголитната болест. Смъртоносна е.

Скарлет изви уста.

— Прилича ми на място, където Левана надали ще те потърси. — Скарлет натисна един екран и отвори карта. — Отлично.

Следващата двойка масивни врати започнаха да се отварят и бавно се плъзнаха в черните каменни стени. Вътре се разля слаба светлина.

— Скарлет?

— Какво? — Скарлет вдигна глава и възкликна: — Най-сетне!

Процепът между вратите се разшири и Уинтър видя, че се намират в пещера, вградена в кратер. Отвъд ръба му се стелеше каменистата лунна пустош. Назъбените скали и надупчената повърхност изглеждаха неприветливи като черна дупка.

— Хиацинт спаси живота и на двете ни — прошепна тя и усети болка в гърдите.

Скарлет се покашля и насочи кораба след другите. Най-отпред бяха ускорителите на корабите, които в близост до изхода пламнаха и ги изстреляха в безвъздушното пространство.

— Можеше да бъде малко по-щедър с информацията, но, да, напомни ми да му благодаря някой ден.

— Левана ще го убие. — Уинтър погледна надолу. Под ноктите й имаше засъхнала кръв, кървави петна имаше по роклята й, а пантофките й бяха подгизнали. Тя примигна и кървавите петна започнаха да се просмукват през плата, да се разстилат.

Уинтър въздъхна уплашена. Това е халюцинация, принцесо.

— Сигурна съм, че има причина да остане в двореца. Сигурно има план.

Корабът им излезе най-отпред на опашката и пред тях се разкри цялата галактика. Дръзка усмивка изви устните на Скарлет.

— Потегляме.

Пръстите й затанцуваха по бутоните и корабът забръмча. Уинтър хвърли последен поглед назад. Корабът подскочи. Стомахът й се преобърна и в следващия миг те отлетяха. Скарлет се разсмя, а кристалният купол, под който се бе скътала Артемизия, остана далеч под тях и все повече и повече се смаляваше…

От устата на Уинтър се изтръгна ридание и тя затисна уста.