Тя изпита съчувствие към младия мъж и реши да прости непокорните му инстинкти. В края на краищата той обичаше момичето, нищо че беше трудно човек да проумее защо.
— Какво направи с тялото?
— Занесох го в пещта, където горят умрелите животни. — Докато разказваше, гневът му бе все тъй неукротим, но все пак не понечи да нападне Левана. Въпреки това Джерико стоеше нащрек. — Убих и белия вълк, за да прикрия кървавите следи, но оставих трупа му там. Горските ще си кажат, че нападението е било случайно.
Левана се начумери и радостта й помръкна:
— Не съм ти казала да унищожаваш тялото, сър Глина. Хората трябва да видят доказателство за смъртта й, след като тя вече не заплашва трона ми.
Хиацинт стисна зъби и изръмжа:
— Тя никога не е била заплаха за трона ви, а и аз не бих я оставил там, за да могат белите мършояди, които държите в менажерията, да ръфат месата й. Ще намерите друг начин да съобщите новината на народа.
В устата си Левана усети кисел вкус и стисна устни.
— Така и ще направя.
Хиацинт едва преглътна и възвърна част от самообладанието си.
— Дано нямате нищо против, че се отървах от още един свидетел, кралице. Реших, че ще попречи на целите ви, ако тръгне слух, че един кралски страж е убил принцесата. Хората могат да се усъмнят дали пък убийството не е било по ваше нареждане.
Левана се наежи.
— Какъв свидетел?
— Момичето от Земята. Не вярвам да липсва на някого.
— А, тя ли! — с лек присмех Левана махна с ръка. — Тя отдавна трябваше да умре. Направил си ми услуга, че си ме отървал от нея. — Тя наклони глава и започна до го оглежда. Беше й забавно да види колко е развълнуван, когато обикновено нищо не можеше да го извади от равновесие. — Надхвърли очакванията ми, сър Глина. — Тя сложи ръка на лицето му. Един мускул заигра под дланта й, но тя се опита да не обръща внимание на изпепеляващия му поглед. Гневът му можеше да се очаква, но той скоро сам щеше да разбере, че така е било най-добре.
А ако не го проумееше, тогава тя щеше да го принуди.
Мисълта, че никога вече няма да види доведената си дъщеря, сякаш даваше криле на Левана.
Тя свали ръката си и се понесе към прозорците. Отвъд купола се виждаше безплодният, пуст лунен пейзаж — бели кратери и скали на фона на черното небе.
— Това ли е всичко?
— Да.
Тя вдигна вежди.
— Бих искал да си подам оставката от кралската стража. Моля ви да ме преместите в сектора, в който преди години изпратихте баща ми. Дворецът пази прекалено много спомени за мен.
Лицето на Левана се смекчи.
— Сигурна съм, че казваш истината, Хиацинт. Съжалявам, че трябва да поискам това от теб. Но молбата ти е отхвърлена.
Ноздрите му се разшириха гневно.
— Ти доказа предаността си към мен и аз не мога с лека ръка да се лиша от нея. Вземи си почивка до края на деня като израз на моята благодарност, но утре ще се явиш, за да ти възложа нова задача. — Усмихна се широко. — Браво на теб, Хиацинт. Свободен си.
Синдер не издържаше. Дни наред се спотайваха в малката колиба на Маха Кесли. Вълка и майка му, Трън, Ико и тя — всичките, натикани в мъничките стаи, където щом направеха и крачка, вечно се препъваха един в друг. Макар че почти не мърдаха. А и нямаше къде да отидат. Бояха се да не би да ги чуят през малките прозорци без стъкла, затова общуваха предимно чрез знаци и съобщения, които пишеха на единствения им останал портскрийн. Тишината беше ужасяваща. Бездействието ги задушаваше. Всички агонизираха в очакване.
Синдер често си мислеше за Крес и Скарлет и се чудеше дали са живи.
С приближаването на сватбата се безпокоеше и за Каи.
Мъчеше я и чувство за вина. Не стига че с присъствието си излагаха живота на Маха на смъртна опасност, ами ядяха и прекалено много храна, след като набързо бяха омели мизерните си провизии. Маха не отваряше дума за това, но Синдер се досещаше. Храната във външните сектори се раздаваше на строги дажби, а Маха едва смогваше себе си да изхрани.
Дните си прекарваха, опитвайки да измислят нов план, но след всичките кроежи на „Рампион“, Синдер се обезсърчи, когато отново се озоваха в самото начало. Записът, който бяха направили, стоеше неизползван — копия от него бяха свалени не само на портскрийна, но и на вътрешните компютри на Ико и Синдер. Но какво от това. Без Крес, която трябваше да пробие системата за излъчване, той беше безполезен.
Обсъждаха основаването на народно политическо движение. Маха Кесли можеше да разнесе вестта за завръщането на Селена сред работниците в мините, а оттам мълвата щеше да свърши останалото. А можеха да изпратят хора в тунелите, които да напишат послания по стените. Но това бяха мудни стратегии, които криеха риск от недоразумения, и възможността вестта да стигне до повече хора беше нищожна.
