Уинтър полностью

— Хей, да ги нямаме такива — рече Скарлет, без да се опитва да прикрие собствения си възторг. — Успяхме, Уинтър. Хиацинт ще се оправи. Вижда ми се издръжлив мъж.

Уинтър стоеше извита на седалката, вратът я заболя, но тя не пожела да откъсне поглед от Артемизия дори когато дворецът и сградите се размиха в едно, светлините съвсем угаснаха и се скриха под купола.

— Тя ще го убие.

— Разбирам, че се тревожиш, но чуй. Ние сме извън този забравен от звездите град. Живи сме, свободни сме, затова спри да униваш.

Уинтър се отпусна на облегалката на седалката. Сълзи напираха в очите й, но тя ги възпря. Вместо това се съсредоточи върху неравномерното си дишане.

Дълго мълчаха и накрая тя усети ръката на Скарлет върху своята.

— Съжалявам. Не беше честно. Знам, че го харесваш.

Уинтър преглътна.

— Обичам го така, както обичам фабриката си за тромбоцити.

— Твоята какво?

— Не знам и аз. Сърцето ми. Тялото ми. Обичам го, всяка частица от него.

— Добре де, обичаш го. Но, Уинтър, на мен той ми прилича на човек, който знае какво върши.

— Той ме закриля — прошепна принцесата. — Винаги ме е закрилял. — Тя се сепна от неочаквания мирис на кръв, който я блъсна в носа. Погледна към скута си и ахна.

— Какво? Какво има?

Уинтър отдръпна роклята от корема си. Кръвта беше попила през ефирния бял плат и той беше станал тъмночервен. Дори покривката беше изцапана с кръв. Зловонието беше тъй силно, че усещаше вкуса му в устата си.

— Уинтър?

— Ннищо, нищо няма — заекна тя и се опита да си представи как кръвта изчезва. Тя обаче закапа надолу по краката й.

— Имаш халюцинации, нали?

Уинтър се облегна назад. Обгърна с пръсти предпазните ремъци. Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Това са халюцинации.

— Добре съм. Скоро ще свършат.

— Защо не използваш обаянието си? — тросна й се Скарлет. — Защо трябва да се побъркваш така?

— Няма. — Уинтър с мъка си пое въздух отново.

— Това го разбрах, но защо?

— Това е жестока дарба. Да не бях се раждала с нея по-добре.

— Е, да, но си се родила с нея. Виж се Уинтър, на какво приличаш само. Защо не… знам ли и аз, не ме накараш да повярвам, че косата ти е оранжева? Нещо безобидно?

— Обаянието никога не е безобидно. — Коланите я стягаха. Започна да драска с нокти по ремъците.

— Ако аз притежавах дарбата — продължи Скарлет, без да забелязва как коланът почна да души принцесата, а кръвта бликаше наоколо им, — щях да им дам да се разберат на онези нахакани глупаци. Да видим на тях колко ще им хареса да ги правят на маймуни.

Ръцете на Уинтър лепнеха, хлъзгави, влажни.

— Моят дядо е бил лунитянин. Не съм го познавала, но знам, че е починал в лудница. Допускам, че е направил същия избор като теб. Но той е бил на Земята и се е опитвал да скрие кой е, тъй че може би е имал причина. Но ти? Защо си причиняваш тези мъчения? На кого помагаш така?

— На никого не вредя.

— На себе си вредиш. Защо не използваш дарбата… да правиш добрини?

Въпреки халюцинациите си Уинтър се разсмя.

— Те всички смятат, че правят добро. — Главата й клюмна и тя се вгледа в Скарлет с насълзените си очи. — Мащехата ми е могъща кралица не защото хората се боят от нея, а защото потрябва ли й, може да ги накара да я обичат. Човек си мисли, че ако избере да прави само добрини, това означава, че не може да бъде лош. Ние можем да направим хората щастливи. Можем да им дадем спокойствие, доволство, любов, а кой ще каже, че това са лоши неща. Само че не виждаме как привидността и заблудата се превръщат в своеобразна жестокост.

Корабът потрепери и те полетяха още по-бързо. Луната под тях се замъгли.

— Веднъж — продължи Уинтър, като с мъка изговаряше думите, — веднъж повярвах с цялото си сърце, че върша добро. Но се оказа, че греша.

Скарлет я стрелна с очи, после се обърна към пейзажа наоколо.

— Какво стана?

— Имаше една прислужница, която се опита да се самоубие. Аз й попречих. Насила я принудих да промени решението си. Бях тъй сигурна, че й помагам. — Тя се задъха, сякаш се задушаваше, но не спря да говори, като се надяваше, че халюцинациите ще преминат, ако не им обръща внимание достатъчно дълго време. — Но така само удължих мъченията, на които я подлагаше Еймъри. Нали разбираш, той беше доста привързан към нея.

Скарлет се умълча, но Уинтър не посмя да я погледне.

— Следващия път, когато се опита да отнеме живота си, момичето успя. Едва тогава проумях, че изобщо не съм й помогнала. — Тя преглътна с мъка. — В този ден дадох клетва никога вече да не манипулирам хората. Дори и да вярвам, че правя добро — защото коя съм аз, че да кажа кое е добро за другите?

Коланите отново я стегнаха през корема, впиха се в ребрата й. Кръвта се стичаше върху тях. Скоро щеше да плисне около глезените й. Коланите щяха да я прережат, да я накълцат на парчета с формата на момиче. Бодлива тел, която прерязва плътта й.

Уинтър стисна очи.

Не ме оставяй, принцесо.

След угнетителното мълчание Скарлет измърмори:

— Все трябва да има някакъв начин да превъзмогнеш… това нещо.