Уинтър полностью

Коланите я стегнаха и Уинтър остана без въздух. Тя изплака и отметна глава назад, за да не притиснат трахеята й.

— Какво… Уинтър?

Зад клепачите й затанцуваха звезди. Дробовете й я изгаряха. От къдриците й капеше кръв и попиваше в коланите. Тя се предаде и отпусна тялото си напред. Коланите смазаха корема й, прекършиха ребрата й.

Скарлет изруга, но звукът стигна до нея приглушен и далечен.

Две ръце я заудряха така, като че бяха с дебели ръкавици, бутнаха я назад и опипаха гърлото й. Чу да я викат по име, но от много далеч, сякаш звукът стигаше до нея през цяло море от звезди и всичко бързо гаснеше…

Последваха няколко силни щраквания и коланите се вдигнаха към тавана на кораба.

Уинтър се свлече в ръцете на Скарлет. И двете се бяха превили на две над централната конзола. Скарлет с мъка повдигна главата й, освободи въздухопровода й, а в същото време гледаше да не се разбият в назъбения терен на Луната.

Въздухът нахлу в дробовете на Уинтър. Тя се задъха, взе да гълта жадно. Гърлото й още дращеше, но болката в гърдите й отшумяваше в чезнещите глъбини на халюцинациите. Закашля се и с усилие отвори очи. Кръвта се беше отдръпнала и единствено засъхналите следи от смъртта на Рийо зацапваха роклята й.

— Добре ли си? — изкрещя Скарлет на ръба на истерията.

Уинтър, все още замаяна от липсата на въздух, видя смущението, изписано на лицето й, и прошепна:

— Коланите се опитаха да ме убият.

Скарлет прекара ръка през косата си и се тръшна на пилотската седалка. В далечината през прозореца се виждаха куполи, чиито размери се увеличаваха — бавно, постепенно, а под тях лека-полека започваха да се виждат смътните очертания на сградите.

— Коланите не са виновни — изръмжа Скарлет. — Проблемът е в главата ти.

Уинтър се изкиска, но смехът й бързо бе прекъснат от ридания.

— Имаш право — заекна тя, чувайки гласа на Хиацинт.

Не ме оставяй, принцесо. Не ме оставяй…

Но тя вече беше далеч, далеч.

— Кралице, от няколко часа срещаме дребни проблеми със системата за наблюдение. Случайни спирания на камерите тук-там из целия дворец.

Левана стоеше пред панорамните прозорци на солара си и слушаше доклада на чародея от трета степен, но й липсваше обичайната съсредоточеност. Беше използвала всичките си налични възможности, а на охраната бе наредила да прегледа записите от външните сектори, но от Лин Синдер и приятелите й нямаше и следа. Подготовката за сватбата вървеше с пълна пара, но тя беше твърде гневна, за да се види с бъдещия си съпруг след пристигането му.

А сега и с Уинтър трябваше да се занимава. От деня, в който Левана се беше омъжила за баща й, неблагодарната, клета принцеса не спираше да я излага. Ако Хиацинт се справеше с поръчението си, никога повече нямаше да й се наложи да слуша безумните й брътвежи. Никога вече нямаше да се наложи да я защитава от присмеха на двора. Никога вече нямаше да се наложи да види копнеещите погледи да се обръщат след слабоумната глупачка по коридорите на двореца.

Левана искаше да се отърве от принцесата. Искаше да се отърве от обидата, която я тровеше толкова години наред. Животът й започваше начисто, най-накрая, и тя заслужаваше това ново начало без бремето, което представляваше доведената й дъщеря и което я теглеше надолу и й припомняше мъчителното минало.

Но ако Хиацинт не успееше…

Левана нямаше да понесе още един провал.

— Кралице?

Тя се обърна към чародея.

— Да?

— Техниците искат да знаят как ще пожелаете да действат. Според тях ще им бъде нужен час-два, за да определят причината за авариите и да възстановят първоначалните настройки. Но може би ще се наложи да спрат част от системата, докато работят по проблема.

— Това ще отвлече ли вниманието им от издирването на киборга?

— Да, Ваше Величество.

— Тогава авариите могат да почакат. Залавянето на киборга е главната ни цел.

Мъжът се поклони.

— Ще ви държим в течение, ако има промяна.

Еймъри посочи вратата.

— Това е всичко. Благодарим ви за доклада.

Чародеят побърза да излезе, но когато вратите на асансьора се отвориха, вътре стоеше друг човек.

При вида на Хиацинт Глина Левана се изпъна. На лицето му беше легнала сянка — ненавист, която обикновено той с голямо упорство прикриваше. Кралицата плъзна поглед към ръцете му. Те бяха изцапани с кръв. По панталона му имаше засъхнало черно петно.

Мъжът слезе от асансьора, но Джерико пресече пътя му с ръка на гърдите.

— Сър Глина? — попита кралицата.

— Сторено е. — Гласът му предаде целия ужас, който думите скриваха.

На устните на Левана трепна усмивка. Тя се обърна с гръб, за да я скрие — жест на щедрост.

— Знам, че за теб не е било лесно — рече тя, като се надяваше, че гласът й внушава състрадание. — Знам колко я обичаше, но ти избра правилното действие — да помогнеш на короната и на страната си.

Хиацинт мълчеше.

Когато успя да овладее израза на лицето си, Левана се обърна към него. Еймъри и Джерико стояха невъзмутими, но Хиацинт имаше вид на човек, който всеки миг ще изтръгне пулсиращото сърце на кралицата, стига да му се удаде възможност.