Завиха зад още един ъгъл и Каи беше въведен в нещо като компютърен център, пълен с невидими екрани и холографски сфери. Карти и монитори светеха върху всяка стена, а вътре имаше поне тридесет мъже и жени, които анализираха изобилието от материали и събираха текущите сведения.
Преди да проумее какво правят обаче, го тикнаха през една стъклена врата в съседната стая. Вратата се затвори и той се озова зад звукоизолиращото стъкло.
Обходи с поглед новото помещение. Върху екран на една от стените се виждаше Артемизия и Земята отвъд хоризонта. Два пищни трона стояха пред него.
В останалата част стаята беше претрупана с лампиони и записващи устройства. Напомняше му на залата за пресконференции в Ню Бейджин, но без местата за журналистите.
Левана стоеше зад един стол, отпуснала ръце върху облегалката му. Беше облечена в блестяща черна рокля, препасана със сребърен колан. Върху брошката на колана имаше изящен дантелен мотив от злато и кристали, с които беше изписано:
Принцеса Уинтър си отиде, но ние вечно ще я помним.
Устните на Каи се извиха от отвращение. Поне този слух бе стигнал до него.
Едни казваха, че принцесата е била убита от страж, а други — от ревнив ухажор. Но след като видя как Левана изръмжа на доведената си дъщеря, Каи си имаше свои теории.
До вратата стояха чародеят Еймъри и капитанът на стражата. Мъж, когото Каи не познаваше, човъркаше нещо по една от лампите.
При все че устните на Левана бяха разтегнати в усмивка, от очите й бликаше злоба и гняв.
Нещо се бе случило.
Каи разкрачи крака и пъхна ръце в джобовете с надеждата да си придаде спокоен, но очарователен вид.
— Здравей,
Левана му хвърли изпепеляващ поглед. Ясно, щом не искаше да водят престорената си игра, значи нещо се беше объркало ужасно.
А това, мислеше с надежда той, значеше, че нещо се е наредило както трябва.
— Обещахте ми, че ще се отнасяте с мен като с дипломатически гост. Искам да се посъветвам с Кон Торин и с другите делегати от Земята и да ми бъде позволено да се разхождам свободно из двореца и града. Ние не сме ваши затворници.
— За зла участ, днес не приемам никакви искания. — Левана впи дългите си нокти в облегалката на стола, който ползваше за трон. — Но за сметка на това ще ми помогнете в едно дребно начинание. Готови ли сме?
Мъжът държеше листове хартия в различни нюанси на бялото.
— Един момент, кралице.
Каи вдигна вежди.
— С нищо няма да ви помогна, преди да задоволите желанията ми и да отговорите на въпросите ми.
— Скъпи мой женихо, вие се отказахте от правото си на дипломатически вежливости, когато доведохте в дома ми онези престъпници. Седнете.
За миг Каи открито не се подчини, но краката му се задвижиха по своя воля и той седна на единия от троновете, гледайки кръвнишки кралицата.
— Научих — упорстваше той, — че по време на примирието сте тикнали в затвора гражданка на Европейската федерация на име Скарлет Беноа. Настоявам да ми кажете дали тези слухове са верни, както и къде се намира момичето в този момент.
Левана се разсмя.
— Уверявам ви, че затворничка от Земята с това име тук няма.
Смехът й накара Каи да заскърца със зъби и той изобщо не й повярва. Дали Левана искаше да каже, че Скарлет е мъртва? Или вече не се намираше в двореца? Или дори в града?
Левана свали покривалото от един манекен и го наметна на главата си. Еймъри пристъпи напред и намести короната на главата й. Когато кралицата се обърна, обаянието й беше изчезнало под покривалото. Привикнал с красивото й лице, Каи съвсем бе забравил с какъв ужасен страх го изпълваше дни наред белият воал.
— Защо сме тук? — попита той.
— Ще направим кратък запис — чу се гласът на Левана. — В последните дни във външните сектори настъпи известно объркване и ми се видя уместно да напомня на народа кому трябва да бъде верен, а също и за всички велики дела, които аз и вие ще извършим, щом веднъж се венчаем.
Императорът я изгледа внимателно, но под воала не можа да види нищо.
Тя му каза съвсем малко, но достатъчно. Записът на Синдер е бил излъчен. Левана се бе втурнала да се брани. Това трябва да беше.
— Какво очаквате да кажа?
Левана скръцна със зъби.
— Нищо, скъпи. Аз ще говоря вместо теб.
Стомахът му се сви от мрачно предчувствие. Той опита да стане, но краката му се бяха вкаменили. Хвана се за ръкохватките и впи нокти в полираното дърво.
— Не мисля…
Езикът му отказа.
Техникът отброи с пръсти до едно и лампата на камерата пред него се включи.
Каи се отпусна и намести ръцете си в скута. Седеше изправен, но позата му бе естествена, погледът му — благ и нежен. Усмихваше се и гледаше право в окото на камерата.
Отвътре обаче беснееше. Крещеше и заплашваше Левана с всеки закон за интергалактическата политика, за който можеше да се сети. Но какво от това. Тирадата му оставаше скрита за външния свят.
