— Най-редовно, поне финансовите страници. Не съм сигурен, че преглежда сериозно останалите. Това й е нещо като сутрешен ритуал.
— Дори по време на криза?
— Особено тогава. Твърди, че й действа успокояващо.
— Предлагам да й изпратим съобщение — на финансовите страници.
Посланик Филип Аткинсън се приготви в американското посолство в Лондон за сутрин, изпълнена с отегчителна писмена работа. Отегчителността бе примесена с тъпо пулсиране в слепоочието и противен вкус в устата. Това не бе типичен махмурлук, защото той рядко пиеше уиски и не се беше напивал повече от двадесет и пет години. Отдавна беше научил — около тридесет месеца, след като падна Сайгон, границата на талантите и възможностите си, но най-вече — на способностите си. Когато на двадесет и девет години се върна от войната с добри, дори изключително добри препоръки, неговото семейство му купи едно свободно място на нюйоркската фондова борса и след още тридесет месеца той бе изгубил някъде около три милиона долара.
— Не успя ли да научиш поне едно нещо от Андовър и Иейл? — бе изревал баща му. — Не завърза ли поне някои връзки на Уолстрийт?
— Татко, знаеш как ревнуваха всички. Заради външността ми, заради момичетата — знаеш, че приличам на теб, татко. Всички заговорничеха срещу мен. Понякога дори си мислех, че наистина искат да те засегнат чрез мен! Чувал си какви приказки се носеха. Старшия и Младшия, елегантните хора от хай-лайфа и други такива глупости… Помниш ли колонката в „Дейли Нюз“, където ни сравняваха с Феърбанкс?
— Познавам Дъг от четиридесет години! — изрева бащата. — Той се издигна и е един от най-добрите.
— Но не е учил в Андовър и Иейл, татко!
— За Бога — това не му е било необходимо!… Чакай. Дали да не опитаме дипломатическа служба?… Каква беше, по дяволите, онази степен, дето я получи в Йейл?
— Бакалавър на хуманитарните науки.
— Зарежи това! Имаше нещо друго. Някакви курсове.
— Изучавах като основна специалност английска литература и политически науки като втора специалност.
— Точно така! Зарежи основната глупост. Представил си се отлично в областта на другата дивотия — политическите науки.
— Татко, не бях особено блестящ.
— Издържал ли си изпита?
— Да… Едва.
— Не едва, с отличие! Това е!
И така Филип Аткинсън III започна кариерата си в дипломацията с помощта на един ценен политически деец, който беше негов баща, и никога не погледна назад. И въпреки че този виден човек бе починал преди осем години, синът никога не забрави последния съвет на стария боен кон:
— Гледай да не оклепаш работата, синко. Ако искаш да пиянстваш или да развратничиш, прави го вкъщи или на някое забутано място, разбра ли ме? И се отнасяй към съпругата си, как й беше името, с истинска обич винаги, когато сте пред хора, ясно ли ти е?
— Да, татко.
Именно заради това Филип Аткинсън се чувстваше толкова тъпо тази сутрин. Бе прекарал предната вечер на прием у някакви не особено важни кралски особи, които пиха, докато изпитото започна да прелива през ноздрите им. Като прибавим и съпругата му, която оправдаваше поведението им, понеже били от кралски произход, бяха му необходими седем чаши „Шабли“, за да може спокойно да понесе всичко. Имаше моменти, в които копнееше по дните, прекарани в стария Сайгон, когато се оставяше да го носи течението и живееше без всякакви грижи.
Телефонът иззвъня и Аткинсън размаза стреснато подписа си на някакъв документ, който бе съвсем безсмислен за него.
— Да?
— Обажда се представителят на Централния унгарски комитет, сър?
— О? Кой е той — какво представлява този комитет? Познаваме ли го?
— Не знам, господин посланик. Всъщност не мога да произнеса името му.
— Добре, свържи ме.
— Господин посланикът? — чу се глас, който говореше със силен акцент. — Господин Аткинсън?
— Да. Аткинсън е на телефона. Простете, но не мога да си спомня нито името ви, нито какво представлява унгарското сдружение, от чието име ми се обаждате.
— Това няма значение. Обаждам се по поръчение на Горгона…
— Спрете! — извика посланикът в английския кралски двор. — Не затваряйте, ще продължим разговора след двайсет секунди.
Аткинсън се пресегна, включи шифратора и изчака да престанат звуците на предподслушвателя.
— Всичко е наред, продължавайте.
— Получих инструкции от Горгона и ми бе казано, че трябва вие да ги потвърдите!
— Потвърждавам ги!
— Следователно трябва да ги изпълня.
— Мили Боже, да! Каквито и да са. Господи, вижте какво стана с Тигартън в Брюксел, с Армбрустър във Вашингтон! Защитете ме! Направете каквото ви кажат!
— Благодаря, господин посланик.
Най-напред Борн седна във ваната, напълнена с толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи. После взе най-студения душ, който можеше да понесе. След което смени превръзката на врата си, влезе в малката хотелска стая и се строполи на леглото… Значи Мари бе намерила прост, изобретателен начин, за да стигне до Париж! Как би могъл да я намери, да я защити? Имаше ли тя представа какво прави? Дейвид щеше да се побърка. Щеше да се паникьоса и да направи стотици грешки… О, Господи, аз съм Дейвид!
Спри. Овладей се. Отдръпни се.
Телефонът иззвъня и той го грабна.
