— Да?
— Сантос иска да те види. С мир в сърцето си.
Хеликоптерът на Спешната медицинска служба се бе снижил максимално. Моторите бяха спрени, перките избумтяха и спряха. Едва тогава, в изпълнение на процедурата за разтоварване на амбулаторни пациенти, бе отворена вратата и спуснати металните стъпала. Униформеният медик от парашутно-десантните войски тръгна надолу преди Панов, обърна се и помогна на лекаря да слезе. После го заведе, съпроводен от втори човек в цивилни дрехи, до лимузината, която го очакваше. В нея бяха Питър Холанд — директор на Централното разузнавателно управление, и Алекс Конклин, който беше на дясната сгъваема седалка, очевидно за да могат да разговарят по-лесно. Психиатърът зае мястото до Холанд. Пое няколко пъти дълбоко въздух, въздъхна силно и се отпусна назад на седалката.
— Аз съм маниак — заяви той, като наблягаше на всяка дума. — Удостоверимо умопомрачен и ще подпиша сам документите си за изпращане в лудница.
— Вие сте в безопасност и само това има значение, докторе — каза Холанд.
— Радвам се да те видя, смахнат Mo — допълни Конклин.
— Имате ли представа какво направих?… Блъснах нарочно кола в дърво и аз бях в нея! После, след като изминах пеша почти половината разстояние до Бронкс, бях взет на стоп от една персона, която има повече бръмбари в главата си и от мен. Беше с объркано либидо и бягаше от съпруга си — шофьор, който беше по следите на високите й токчета и, както впоследствие разбрах, имаше адски приятното име Бронк. Жената, която ме качи, ме направи свой заложник, като се изхитри да ме заплаши, че ще извика „Помощ!“ в един ресторант, пълен с шофьори, всичките с вид на странични защитници от Американската футболна лига. С изключение на един, който ме изведе оттам. — Изведнъж Панов спря и бръкна в джоба си. — Вземи — продължи той и пъхна в ръцете на Конклин шофьорски книжки и пачки долари.
— Какво е това? — попита Алекс озадачен.
— Ограбих банка и реших да стана професионален шофьор!… Какво мислиш, че е? Взех го от човека, който ме охраняваше. Описах колкото можах добре мястото на катастрофата на екипажа на хеликоптера. Те ще се върнат, за да го намерят. Ще успеят — не може да отиде никъде.
Питър Холанд се пресегна, взе телефона и натисна три бутона. Заговори след по-малко от две секунди.
— Обадете се на Арлингтън, екипаж петдесет и седми. Човекът, когото ще вземат, трябва да бъде докаран направо в Лангли. В болницата. Информирайте ме за развитието на нещата… Извинете, докторе. Продължавайте.
— Да продължавам? Нямам какво повече да разказвам. Бях отвлечен и затворен в някаква ферма. Инжектираха ми порядъчно количество натриев пентотал, ако не се лъжа, за да ме направят обитател на Страната на хаховците, какъвто ми заяви, че съм, мадам Сцила Харибда.
— За какво, по дяволите, говорите? — попита спокойно Холанд.
— За нищо, адмирале, или господин директор, или…
— Питър е добре, Mo — допълни Холанд. — Просто не те разбрах.
— Няма нищо за разбиране. Има само факти. Моите алюзии са натрапчиви опити на фалшивата ми ерудиция. Това се нарича посттравматичен стрес.
— Разбира се. Сега си напълно ясен.
Панов се обърна към директора с нервна усмивка.
— Мой ред е да се извиня, Питър. Все още се чувствам уязвен. Последният ден не бе особено типичен за нормалния ми стил на живот.
— Мисля, че това важи за всички нас — съгласи се Холанд. — Аз също съм видял доста противни неща, но нищо от този род. Нищо, което да ми е бърникало из мозъка. Това съм го пропуснал.
— Няма защо да бързаме, Mo — добави Конклин. — Не се измъчвай — претърпял си достатъчно. Ако искаш, можем да отложим заседанието с няколко часа, за да си починеш и да се успокоиш.
— Не бъди глупав, Алекс! — възрази остро психиатърът. — За втори път изложих на опасност живота на Дейвид. Няма по-ужасно терзание от съзнанието за това. Не бива да губим минута дори… Забрави за Лангли, Питър. Отведи ме в някоя от твоите клиники. Искам при свободно съзнание да кажа всичко, което мога да си спомня — съзнателно или не. Побързайте. Ще обясня на лекарите какво да правят.
— Сигурно се шегуваш — каза Холанд, като гледаше втрещено Панов.
— Въобще не се шегувам. Вие двамата трябва да знаете това, което и аз — независимо съзнателно, или не. Не можете ли да го разберете?
Директорът отново се пресегна, взе телефона и натисна бутон. Шофьорът оттатък стъклената преграда вдигна слушалката, намираща се до седалката му.
— Промяна в плановете — каза Холанд. — Тръгвай към Пети стерилен.
Лимузината забави и на следващата пресечка зави надясно, към хълмовете и свежите зелени ловни полета на местността във Вирджиния. Морис Панов затвори очи като в транс или като човек, когото може би очакваха страшни мъчения, а вероятно и собствената му екзекуция. Алекс вдигна очи към Питър Холанд, двамата погледнаха Mo, после отново се спогледаха. Каквото и да правеше Панов, за него имаше причина. Никой не проговори, докато тридесет минути по-късно стигнаха до вратите на имението, което представляваше Стерилен дом Пет.
