— Директорът на Управлението с придружители — съобщи шофьорът на човека от охраната. Беше облечен в униформа на частна охранителна фирма, която всъщност бе собственост на ЦРУ.
Лимузината тръгна по дългата алея с дървета от двете й страни.
— Благодаря — каза Mo, отвори очи и премигна. — Сигурен съм, че сте се досетили, че се опитвам да си прочистя главата и ако имам късмет — да сваля кръвното си налягане.
— Не трябва да правиш това — настоя Холанд.
— Да, трябва — отвърна Панов. — Може би с времето ще мога да събера с определена яснота определени фрагменти, но сега не мога, а нямаме и време. — Mo се обърна към Конклин. — Какво ново можеш да ми кажеш?
— Питър знае всичко. Заради кръвното ти няма да те въвеждам във всички подробности, но равносметката е, че при Дейвид всичко е наред. Поне не сме чули друго.
— А Мари? Децата?
— На острова са — отвърна Алекс, като избягваше очите на Холанд.
— Какво ще ми кажеш за Пети стерилен? — попита Панов директора на ЦРУ. — Предполагам, че там има специалист или специалисти, от които имам нужда.
— Да, работят на смени, и то денонощно. Може би познаваш някои от тях.
— Бих предпочел да не е така.
Дългата, тъмна кола сви в колелото, водещо към сградата с колони в джорджиански стил, която представляваше центърът на имението, и спря пред каменните й стъпала.
— Да вървим — каза тихо Mo и слезе.
Украсените със скулптури бели врати, подът, покрит с розов мрамор, и елегантното, виещо се стълбище в огромния салон имаха предназначението да осигурят разкошно прикритие на работата, която се вършеше в Пети стерилен. Тук в различен порядък се обработваха непрекъснато изменници, двойни и тройни агенти и полеви офицери, завърнали се от сложни задачи за почивка и разпит. Персоналът — всички до един с допуск четири нули, се състоеше от двама лекари и три медицински сестри, работещи в екипи на смени, готвачи и домашна прислуга, наемани от дипломатическите служби — най-вече задгранични посолства и охрана — всички с обучение на рейнджъри или еквивалентно на него. Те се движеха дискретно из къщата и околностите, постоянно нащрек и всеки от тях бе въоръжен явно или прикрито, с изключение на медицинския персонал. Всички посетители получаваха малки картончета, които трябваше да окачват на реверите си. Даваше им ги управителят на дома — човек с добра дикция, облечен в тъмен костюм. Той ги приемаше и ги насочваше според уговорката, която имаха. Мъжът бе пенсиониран побелял преводач от Централното разузнавателно управление, но на външен вид бе изключително подходящ за длъжността си.
Естествено, управителят се удиви, щом видя Питър Холанд. Той се гордееше, че знае наизуст всяка уговорка, направена с Пети стерилен.
— Изненадваща визита ли правите, сър?
— Радвам се да те видя, Франк. — Директорът се здрависа с бившия преводач. — Може би помниш Алекс Конклин…
— Мили Боже, ти ли си, Алекс? Толкова години минаха! — Двамата също се здрависаха. — Кога се видяхме за последен път?… Май се беше захванал с онази луда жена от Варшава, а?
— Оттогава КГБ все се подсмихва — разсмя се Конклин. — Единствената тайна, която тя знаеше, беше рецептата за най-ужасните голубци50, които съм опитвал. Все още ли поддържаш формата си, Франк?
— От време на време — отвърна управителят и направи гримаса на неодобрение. — Нали ги знаеш сегашните млади преводачи — хич не ги бива.
— Тъй като и аз не съм особено добър в това отношение, може ли да поговоря с теб, Франк? — попита Холанд.
Двамата отидоха настрана и заговориха тихо, а Алекс и Mo Панов останаха на местата си. Психиатърът бе намръщен и от време на време си поемаше дълбоко дъх. Директорът се върна и подаде картончетата на колегите си.
— Знам къде трябва да отидем — каза той. — Франк ще предупреди за пристигането ни.
Тримата тръгнаха нагоре по виещото се, богато украсено стълбище и продължиха наляво по покрития с дебел килим коридор към западната част на огромната къща. Отдясно имаше врата, различна от другите, покрай които минаха. Беше направена от дебел лакиран дъб; в горната си част имаше четири малки прозорчета и два черни бутона до топката. Холанд пъхна един ключ, завъртя го и натисна долния бутон. Мигновено в малката стационарна камера, монтирана на тавана, се появи червена светлина. След двайсет секунди се дочу приглушено познато метално подрънкване и пристигна асансьор.
— Влизайте, господа — нареди директорът на Управлението.
Вратата се затвори и асансьорът започна да се спуска.
— Качихме се нагоре, за да отидем надолу! — попита Конклин.
— Предпазни мерки — отвърна Холанд. — Това е единственият начин да се стигне там, накъдето сме тръгнали. На първия етаж няма асансьор.
— И защо, ако смее да попита един куц човек? — каза Алекс.
