— Мисля, че би могъл да отговориш по-добре от мен — отговори директорът. — Всички достъпи до подземните отделения са запечатани, с изключение на двата асансьора, които не спират на първия етаж и за които е необходим ключ. Това е единият, а вторият е от другата страна; този ще ни отведе където искаме да отидем, с другия се стига до пещите, климатиците и други инсталации, които обикновено се намират в сутерените. Франк ми даде ключа така, между другото. Ако след определен период от време той не бъде върнат в гнездото му, се включва алармена система.
— Всичко това ми се струва ненужно усложнено — каза рязко и нервно Панов. — Скъпи игри.
— Не е съвсем така, Mo — прекъсна го меко Конклин. — В отоплителните тръбопроводи е доста лесно да бъде скрит експлозив. Знаеш ли, че през последните дни от живота на Хитлер няколко от по-разумните му сътрудници са се опитали да вкарат в бункера му отровен газ чрез машината за очистване на въздуха? Всичко това са просто предпазни мерки.
Асансьорът спря и вратата се отвори.
— Наляво, докторе — каза Холанд.
Коридорът бе ослепително бял и асептичен по цялата си дължина. Това бе наложително, тъй като този подземен комплекс представляваше медицински център от много високо ниво. Той бе предназначен не само да лекува мъже и жени, но също така и да ги пречупва, да прекършва съпротивата им, за да се получи информация, да се научат истини, които биха могли да предотвратят провала на особено рисковани операции. Често така биваше спасен животът на не един човек.
Влязоха в стая, която беше в пълен контраст с антисептичния коридор с луминисцентно осветление. В нея имаше тежки кресла, а светлината бе мека и индиректна. На една маса имаше кафеварка, чашки и чинийки, а на друга бяха оставени грижливо сгънати вестници и списания — всички удобства на едно фоайе, предназначени за онези, които чакат някого или нещо. От вътрешната врата се появи човек в бяла медицинска престилка. Беше намръщен и гледаше неуверено.
— Директор Холанд? — попита той, приближи Питър и протегна ръка. — Аз съм доктор Уолш от втора смяна. Няма нужда да казвам, че не ви очаквахме.
— Опасявам се, че случаят е спешен и идването ми не стана по мой избор. Мога ли да ви представя доктор Морис Панов — освен ако не го познавате.
— Разбира се, но не лично. — Уолш протегна ръка. — За мен е удоволствие, докторе, и особена чест.
— Сигурно ще забравите и за двете, докторе, още преди да сме свършили. Може ли да поговорим насаме?
— Разбира се. Кабинетът ми е оттатък. Двамата излязоха през вътрешната врата.
— Не трябва ли да отидеш с тях? — попита Конклин и погледна Питър.
— А защо не ти?
— По дяволите, ти си директорът. Би трябвало да настоиш!
— Същото важи и за теб. Ти си най-близкият му приятел.
— Нямам никаква власт тук.
— А моята свърши, когато Mo ни остави. Хайде, ела да пийнем по едно кафе. От това място буквално ме побиват тръпки.
Холанд отиде до масата с кафеварката и напълни две чашки.
— Как го обичаш?
— С повече мляко и захар, отколкото ми се разрешава. Ще го направя сам.
— Аз все още го пия без мляко — каза директорът, отстрани се от масата и извади кутия цигари от джоба на ризата си. — Съпругата ми казва, че някой ден киселината му ще ме убие.
— Други хора смятат, че това ще направи тютюнът.
— Какво?
— Погледни.
Алекс посочи табелката на отсрещната стена. На нея пишеше: „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ НЕ ПУШИТЕ.“
— Поне за това имам достатъчно власт — заяви тихо Холанд, щракна запалката си и запали цигарата.
Минаха почти двадесет минути. От време на време ту единият, ту другият вземаше някое списание или вестник, само за да го остави секунди по-късно, като при това поглеждаше към вътрешната врата. Най-сетне, двадесет и осем минути след като бе изчезнал с Mo, докторът на име Уолш се появи.
— Панов ми каза, че вие знаете какво е желанието му и че нямате никакви възражения, директор Холанд.
— Имам много възражения, но той май ги отхвърли… О, извинете ме, докторе, това е Алекс Конклин, който е един от нас и близък приятел на Панов.
— А какво смятате вие, господин Конклин? — попита Уолш и кимна на Алекс, който отговори на поздрава.
— Не харесвам това, което прави — което иска да направи, но Морис заяви, че то има смисъл. Ако е така, той е прав и аз разбирам защо настоява. Но ако в него няма смисъл, ще го измъкна оттук сам, така, както съм с един крак. Има ли смисъл, докторе? Какъв е рискът от увреждания?
— Винаги съществува риск, когато са замесени опиати, особено по отношение на химичния баланс, и той го знае. Именно заради това доктор Панов предписа интравенозна система, която ще удължи психическото му страдание, но намалява в известна степен потенциалното увреждане.
— В известна степен? — извика Алекс.
— Просто бях откровен. Също и той.
— Направете обобщение, докторе — каза Холанд.
— Ако нещата потръгнат лошо, ще е необходима терапия в продължение на два или три месеца, но не постоянно.
— А по отношение на смисъла? — настоя Конклин. — Има ли смисъл?
