— Да — отвърна Уолш. — Това, което му се е случило, е не само свежо — то го е обсебило. Обзело е съзнанието му, което може да означава единствено, че е възпалило подсъзнанието му. Той е прав. Недостъпните му спомени са съвсем на ръба… Дойдох при вас само като знак на внимание. Доктор Панов настоява да започваме и като имам предвид това, което ми каза, аз бих направил същото. Всеки от нас би го направил.
— Каква е степента на сигурност? — попита Алекс.
— Сестрата ще бъде освободена и ще излезе от стаята. Ще има само един касетофон, работещ на батерии, ще остана аз… и някой от вас двамата. — Лекарят тръгна към вратата и се обърна преди да излезе. — Когато бъдем готови, ще пратя да ви повикат — допълни той и отново изчезна.
Конклин и Питър Холанд се огледаха. Започна вторият етап на очакването.
За тяхно учудване, той свърши само след десет минути. Във фоайето влезе една сестра и ги помоли да я последват. Минаха през лабиринт от бели антисептични стаи с врати с кръгли стъклени дръжки. През краткото си пътешествие те срещнаха само едно човешко същество — мъж в бяла престилка с хирургическа маска, който излезе от една бяла врата. Проницателните му, настойчиви очи над бялата маска ги изгледаха обвиняващо, сякаш бяха пришълци от някакъв различен свят, непознат на Стерилен дом Пет.
Сестрата отвори вратата, над чиято горна рамка имаше мигаща червена светлина. Постави пръст на устните си, за да запазят тишина. Холанд и Конклин влязоха тихо в една тъмна стая и застанаха пред опъната бяла завеса, която скриваше легло или кушетка за прегледи. През нея блестеше малък кръг силна светлина. Чуха мекия глас на доктор Уолш.
— Вие се връщате назад, докторе, не много назад — само с ден или два, точно в момента, в който започнахте да чувствувате тъпата, постоянна болка в ръката… в ръката, докторе. Защо ви карат те да усещате болка в ръката? Бяхте в една къща в някаква ферма — малка къща, от чиито прозорци се виждат полета, а после ви завързаха очите и започна болката в ръката ви. В ръката ви, докторе.
Изведнъж проблесна зелена светлина, която се отрази в тавана. Завесата се разтвори около метър и откри леглото, пациента и лекаря. Уолш свали пръста си от бутона до леглото и ги погледна, като правеше жестове с ръце, с които искаше да им каже: „Все едно, че тук няма никой. Ясно ли е?“
Двамата свидетели кимнаха, отначало омагьосани, а после отблъснати от вида на гримасничещото лице на Панов и на сълзите, които започнаха да се стичат от широко отворените му очи. И тогава видяха белите каиши под белия чаршаф, с които бе завързан Mo. Сигурно нареждането беше негово.
— Ръката, докторе. Трябва да започнем с процедурата на физическото насилие, нали? Защото вие знаете какво означава то, нали? То води към друга процедура на насилие, която вие не можете да позволите. Трябва да спрете нейното напредване.
Пронизителният писък беше дълъг вик на предизвикателство и ужас.
— Не, не! Няма да ви кажа! Аз го убих веднъж и няма да го убия отново! Махнете се от мееееен!…
Алекс се отпусна и започна да се свлича на пода. Питър Холанд го сграбчи и силният, широкоплещест адмирал, ветеран от най-тъмните операции в Далечния изток, го изведе внимателно и мълчаливо през вратата и го остави при сестрата.
— Моля ви, махнете го оттук.
— Да, сър.
— Питър — изкашля се Алекс. Опита се да се изправи, но изкуственият му крак се подхлъзна. — Съжалявам. Господи, колко съжалявам!
— За какво? — прошепна Холанд.
— Трябва да съм там, но не мога да гледам!
— Разбирам те. Твърде близки сте. Може би и аз не бих могъл, ако бях на твое място.
— Не, ти не разбираш! Mo каза, че е убил Дейвид, но разбира се, че не го е сторил. Обаче аз възнамерявах, аз наистина исках да го убия! Не бях прав, но се опитах с всичко, което знам и което е пропито в мен до мозъка на костите ми, да го убия. И сега го направих отново. Изпратих го в Париж… Не е виновен Mo, вината е моя!
— Облегнете го на стената, госпожице. Нека се отпусне на пода и ни оставете сами.
— Да, сър!
Сестрата направи каквото й бе наредено и изчезна бързо, като остави Холанд и Алекс сами в антисептичния лабиринт.
— Сега, слушай ме, Полеви човече — прошепна сивокосият директор на Централното разузнавателно управление, коленичил пред Конклин. — Най-добре е да престанеш с това постоянно чувство за вина — трябва. В противен случай никой няма да бъде от полза за никого. Не давам и пет пари какво сте направили ти или Панов преди тринадесет години, преди пет години или сега! Всички сме разумни и интелигентни хора и това, което сме направили, е станало, защото за момента сме смятали, че постъпваме правилно… И знаеш ли какво, Свети Алекс! Да, чул съм прозвището ти. Ние допускаме грешки. Адски неприятно, нали? Може би все пак не сме чак толкова интелигентни? Може би Панов не е най-великият специалист по поведенчески не знам какво си; може би ти не си най-проницателният полеви кучи син, макар и канонизиран; и може би аз не съм суперстратегът зад линията, какъвто ме изкарват, че съм. Е, и какво от това? Грабваме си шапките и заминаваме там, където трябва.
